Колкото и да се стараех, не можех да забравя чиракуването си, придобитата си по нечестен начин компетентност. Не можех да пренебрегна многобройните покани да се отклоня от правия път. Хората, изглежда, мислят, че крадците разбиват ключалки, катерят се по водосточни тръби и се вмъкват през прозорци. Обикновено обаче крадците трябва само да си отварят очите на четири. Парите са там, оставени от почтени хора, които не могат да повярват, че наоколо дебнат такива като мен. Скритият ключ, незаключеният гараж, ПИН кодът с цифрите на годишнина. Всичко е там и чака да го вземеш. И най-странното е, че колкото по-порядъчен ставах, толкова по-лесно беше да бъда нечестен. Сякаш непрекъснато увеличаваха изкушенията, за да ме подложат на изпитание след годините на почтеност. Като безобиден студент в закопчано догоре сако аз вероятно можех да изляза от „Кеймбридж Сейвингс енд Тръст“ с чувал за боклук, пълен със стотачки, и револвер, затъкнат в колана, и пазачът да ми държи вратата и да ми пожелае приятна събота и неделя. Буден опортюнизъм. Така разбрах, че Оз не сменя комбинацията на сейфа и че трябва само да набера последната цифра, за да го отворя. Така разбрах, че цифрата е 65. Така знаех, че дори ако Оз смени комбинацията, сейфовете „Сентри“ идват от производителя с предварително въведени само няколко кода, които се наричат пробни, и че щом завършва на 65, почти сигурно е, че някой по веригата е бил твърде мързелив, за да промени фабричната комбинация 43-23-65. Така забелязах, че Оз не може да пресмята бакшишите, още по-малко да държи точна сметка на плячката, и че пиянството му се е влошило — в десет и половина сутринта той вече беше преполовил налято преди пет секунди уиски „Джеймисън“ в голяма порцеланова чаша с малко кафе. Дори да забележеше, че липсва нещо, на кого щеше да каже? Сред крадците няма честност, нали?
Оз беше извадил чекмеджетата на касата и ги беше оставил на тезгяха. След това ги занесе в кабинета. Чух, че сейфът се отвори и се затвори. Той се върна и рече:
— Ще отида да си купя цигари. Ще пазиш ли бара?
Шансът почука на вратата ми. Кимнах.
Вмъкнах се в кабинета и натиснах дръжката на сейфа. Беше отворен. Господи! Оз направо ме молеше да го обера. Погледнах съдържанието и преброих четирийсет и осем хиляди долара в банкови бандероли и може би още десет бона и нещо, натрупани на купчина. Доста беше закъснял да вложи парите в банката.
Имах две възможности. Можех да отмъквам по малко в стил „златната кокошка“ и да се отърва от Креншоу, докато завърша университета. Или да реша проблема с един удар — да дойда призори и да опразня сейфа. Задната врата беше като форт Нокс, но предната можеше да се отвори с „кози крак“ за минута и половина. Щом има следи от проникване с взлом, застрахователят плаща. Никой нямаше да пострада. Огледах горните чекмеджета на бюрото и после корковото табло и комбинацията — 43 23 65 — беше там, на забодена с кабарче бележка, написана с неграмотния почерк на Оз. Направо си го просеше.
Трябваше да платя поне обучението си в Харвард, при това тази седмица, иначе нямаше да завърша и целият ми труд щеше да отиде на вятъра. Кръвта ми бушуваше. Обзе ме вълнение. Чувствах се добре. Наистина ми беше приятно. Тръпката ми беше липсвала. От десет години бях чист и почтен предприемчив човек. Не бях се отклонявал от правия път и бях взимал бонбони само от буркани, с които супермаркетите черпеха клиентите си.
Чувствах се добре, докато стоях пред отворения сейф. Твърде добре. Мошеничеството беше в кръвта ми. И знаех, че ще ме унищожи — така както стана с баща ми и семейството ми, ако само му дам и най-малкия шанс. Погледнах внимателно изгладената си риза, мокасините си и Тукидид, който ме гледаше от корицата на книгата.
— Да си го начукам — измърморих.
Кого заблуждавах? Бях прекалено почтен, за да бъда престъпник. И някак все още твърде нечестен, за да бъда почтен. Допих кафето си и се втренчих в празната чаша. Отдавна бях избрал да бъда честен, за да оцелея, и щях да удържа, дори ако това ме убиеше.
Затворих вратата.
Представях си кабинета на Дейвис като снимачна площадка на филм за Втората световна война — стая с географски карти и огромни глобуси, а той — да мести насам-натам армии с лопатка на крупие. Харвард обаче го беше настанил в кабинет за гости в Литауер Хол, с черешов фурнир и без прозорци.
Седнах срещу него и почувствах странно дежа вю. Той сякаш се уголемяваше, докато ме гледаше, и си спомних нещо от миналото — какво е да си в съдебна зала със съдия, втренчил се в теб.