— Трябва да хвана самолета за Вашингтон след няколко минути — каза Дейвис, — но първо исках да говоря с вас. Вие бяхте сътрудник в „Дамрош и Кокс“ през лятото, нали?
— Да.
— Смятате ли да работите с тях, след като завършите?
— Не.
Това беше доста необичайно. Реалната работа в юридическия университет е през първата година и половина, когато се стремиш да станеш сътрудник през лятото в някоя фирма. Черпят те с ядене и пиене и ти плащат много, за да не правиш нищо и да компенсират за седемте години ад, които ще те накарат да платиш като сътрудник. Вземат ли те за лятото, малко или повече имаш гарантирана работа, след като се дипломираш, освен ако не си страхотен некадърник. „Дамрош и Кокс“ не ме поканиха отново.
— Защо? — попита Дейвис.
— Икономическа рецесия. И знам, че не съм типичният кандидат.
Той извади няколко листа и ги прегледа. Биографията ми. Сигурно я беше взел от отдел „Професионално ориентиране“.
— Шефът ви в „Дамрош и Кокс“ каза, че сте много добър, същинска природна стихия.
— Много мило от негова страна.
Дейвис подреди листовете и ги остави на бюрото.
— „Дамрош и Кокс“ са двама шибани сноби с бели обувки — отсече.
Това беше и моята теория защо не ме наеха, но ми отне секунда да я възприема от устата на преподавателя. Фирмата му имаше славата, че лесно може да прецака и най-добрите шибани сноби с бели обувки.
— Отишли сте във флота на деветнайсет, когато повечето ви колеги от семинара вероятно са се напивали в Европа през академичния си отпуск. Отличен кадет. Година в колежа в Пенсакола, а после сте се прехвърлили в Държавния колеж на Флорида и сте завършили пръв в групата за две години. Един от най-високите резултати на кандидатстудентския изпит по право. В момента следвате и политология в „Кенеди“, и право в Харвард. И… — той погледна в друг лист — взимате четири години за три. Как плащате образованието си?
— Със заеми.
— Около сто и петдесет хиляди долара?
— Горе-долу. И работя в един бар.
Дейвис погледна тъмните сенки под очите ми.
— Колко часа седмично?
— Четирийсет-петдесет.
— Плюс лекциите. — Той поклати глава. — Ще ви питам нещо, защото се справихте добре с мотивите на Гаврило Принцип. Какво ви мотивира?
Това очевидно беше събеседване за работа. Опитах се да се сетя за обичайните изтъркани фрази за етичната ми работа и да призова напористия амбициозен студент в себе си, но всъщност не знаех какво да кажа. Дейвис улесни нещата:
— Предпочитам да не ме омайвате с тъпотии. Повиках ви тук, защото въз основа на онова, което казахте на семинара, ми се струва, че знаете нещо за реалния свят и какво мотивира хората. А вас какво ви мотивира?
Рано или късно щеше да разбере, затова реших да му кажа истината. Не беше посочено в биографията ми, но всъщност никога нямаше да го залича. Хора като партньорите в „Дамрош и Кокс“ винаги успяваха да открият такива неща. Сякаш ги надушваха в мен.
— Забърках се в неприятности. Съдията ми предостави лесен избор — да се поправя или да свърша мъртъв или в затвора. Военноморската флота ме превъзпита и дисциплинира. Харесваха ми рутината и мотивирането и ги приложих в университета.
Дейвис взе папките от бюрото, прибра ги в дипломатическо куфарче и стана.
— Добре. Обичам да знам с кого работя.
Погледнах го озадачено. „С кого работя“? Обикновено когато разбираха какъв съм всъщност, хората ми показваха вратата („икономическа рецесия“ или „не сте нашият човек“), но не и Дейвис.
— Ще работите за мен — заяви. — Ще започнете с двеста хиляди годишно. Трийсет процента премия в зависимост от представянето.
— Добре — чух се да казвам още преди да съм имал възможност да си помисля.
През нощта спах на надуваем дюшек в празния си апартамент. Трябваше да ставам през два часа да го напомпвам, защото издишаше. До разсъмване оставаше още много време и в един момент осъзнах, че когато ми каза да отида във Вашингтон, Дейвис не ме попита, а ми заповяда.
Втора глава
Махагоновата кутия не беше ковчег, но след като бях затворен вътре четири часа, започнах да я усещам като гробница. Трудно ми беше да се отпусна. Това може би имаше нещо общо с факта, че повечето хора в подобно положение лежат по гръб и са мъртви. След известно време обаче разбрах, че ако наведа глава напред и я подпра в ъгъла, мога да подремна.
Историята как се озовах в дървената кутия е малко сложна. Кратката версия е, че дебнех човек на име Рей Гулд, защото бях влюбен в момиче на име Ани Кларк и в новата си работа.