Бях в „Групата Дейвис“ от четири месеца, фирмата беше странно място, непрозрачна по проект. Ако попиташ, казваха ти, че се занимават с правителствени дела и стратегическо консултиране. Обикновено това е евфемизъм за лобиране.
Сетете се за някой лобист и вероятно ще си представите купената и платената паплач с мокасини с пискюли, която пробутва подкупи с корпоративни и специални интереси на политици, взима щедри комисиони за себе си и накрая прави по-безопасен света от рак на белите дробове и отровени реки. Има много такива хора. Но дните на спекулации през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век, когато процъфтяваха рушветите и пороците, отдавна са минали. Сега повечето лобисти прекарват дните си, като показват диапозитиви за някаква неясна политика, а отегченият младши персонал на Конгреса гледа своите блекбърита под масата.
Тези хора са простолюдие. Да ги сравняваш с „Групата Дейвис“ е все едно да сравняваш диаманти „Зейл“ с „Тифани“ или „Картие“. „Дейвис“ беше една от малкото фирми, които официално почти не се занимаваха с лобиране. Тези организации се ръководят от тежката артилерия във Вашингтон — бивши говорители на Конгреса, бивши държавни секретари, бивши съветници по националната сигурност — и упражняват далеч по-голямо и доходно влияние по черните канали във Вашингтон. Те не са регистрирани като лобисти. Не вдигат шум. Не се рекламират. Имат връзки. Дискретни са. И са много, много скъпи. Ако искаш да ти свършат някоя работа във Вашингтон, имаш пари и познаваш подходящите хора дори само за да те препоръчат в някоя първокласна фирма, отиваш при тях.
„Групата Дейвис“ беше на върха на този уютен малък свят. Помещаваше се в голяма сграда в Калорама, разположена сред дървета и стари европейски посолства, далеч от Кей Стрийт в центъра на града, където се съревноваваха повечето лобисти.
В първите си дни във Вашингтон започнах да осъзнавам, че „Групата Дейвис“ се смята не толкова за занимаваща се с бизнес фирма, а по-скоро за тайно общество или правителство в сянка. Хора, които бях свикнал да виждам на първата страница в „Поуст“ или в учебниците по история, се разхождаха по коридора или ругаеха задръстил се лазерен принтер.
Дейвис вършеше работа, с каквато би се занимавал, ако беше член на правителството. Той бе преминал десетилетия на бюрократично майсторство и знаеше точно кои конци да дръпне и кой функционер да притисне. Беше истинско чудо да го гледам как кара този муден, тромав и всемогъщ, но едва функциониращ апарат — федералното правителство — да се съживява и да превръща в реалност приумиците му.
Някога Дейвис е трябвало да отговаря пред гласоподаватели, дарители и политически партии. Сега отговаряше само пред себе си. Предлагаха му много повече работа, отколкото можеше да поеме, и затова разполагаше с лукса да приема само онези клиенти, чиито случаи съвпадаха с целите му.
Разбира се, за това не се говореше открито. Човек трябваше да научи установените практики и ритуали само като си отваря очите и задава правилните въпроси. „Групата Дейвис“ беше стара школа. Повечето фирми са запазили малко джентълменска патина — костюми, библиотека, паркета. Но всяка аристократичност отдавна беше изстискана от счетоводителите. Всеки измерва живота си в графи на таблица и пресмята часовете в пари. Трябва да си правиш сметката. Още от първия ден си в колелото на хамстера. В „Дейви“ беше различно. Имаше само пет-шест нови служители. В някои години изобщо нямаше.
На нас, новоприетите, даваха кабинет, секретарка и по четири хиляди и шестстотин долара заплата на две седмици. Останалото зависеше от нас. Трябваше да си намериш работа. Шефовете и партньорите обитаваха третия етаж, който приличаше на крило във „Версай“, а старшите сътрудници — втория. Ние, младшите сътрудници, бяхме настанени на първия етаж с администрацията, отдел „Човешки ресурси“ и изследователите. Младши сътрудник по същество означаваше, че си на изпитателен срок. Имаш шест месеца или може би година да докажеш, че струваш нещо за фирмата, или заминаваш. Никой не те учеше как да го правиш. Сам трябваше да тичаш от врата на врата, за да научиш правилата на играта, но не биваше да изглеждаш нахален. Тактичността и дискретността бяха главните добродетели в „Групата Дейвис“.
Отначало търсиш някой малък проект и обикновено те оставят да правиш проучвания за мишената — извинете, това е стар жаргон — „онзи, който взима решенията“, на когото фирмата искаше да окаже влияние. Това означава, че трябва да изровиш всичко, което е известно в света, публично и лично, за този човек и да стесниш кръга само до нещата, които имат значение в случая, и нищо повече. Информацията се описваше в докладна записка, най-много една страница. Наричаха го „да развълнуваш морето“. И по някои въпроси ние, младшите сътрудници, нямахме представа, но се погрижвахме да си свършим добре работата.