Това беше най-неприятното. Партньорите и старшите съдружници знаеха, че ако те оставят да се гърчиш, ще работиш по-усилено, за да те потупат по рамото, и затова никога не казваха кое е правилно и кое не. Те само сключваха пръсти пред устните си и предлагаха да опитат пак, а после плъзгаха по бюрото продукта на безкрайни нощи и почивни дни, прекарани в офиса, и непрекъснато искаха повече. Ако ти провървеше, получаваш най-редкия подарък — „не е зле“ — еквивалент на задъхан оргазъм в „Групата Дейвис“. А ако извадиш погрешните зрънца сол от морето? Тръгваш си. Потъваш или плуваш.
Аз възнамерявах да плувам. Бяха ме претоварвали във Военноморската флота и ако вторачването в компютъра беше най-лошото, което можеха да ми предложат, щях да бъда добре. Ако бях буден (а това беше по осемнайсет-деветнайсет часа на ден), аз работех.
Парите бяха достатъчно, за да плащам на Харвард и „Креншоу“, и въпреки че спестявах двайсет процента (все още бях убеден, че всеки момент ще издърпат черджето под краката ми), оставаха ми повече, отколкото знаех как да похарча. Трябваше да свикна да ходя на вечеря без купони и да имам свястно жилище, където да каня гости, без да се срамувам.
Парите не бяха единствената притегателна сила. По време на краткия ми престой при Дейвис започнах да получавам привилегии, каквито дори не знаех, че съществуват, за да ги поискам. „Дейвис“ изпратиха преносвачи в Кеймбридж да вземат нещата ми от стария апартамент, възпитани млади момчета, които не се присмяха на обраното ми жилище. Отне им половин час да ме убедят, че не е необходимо да помагам. Само събрах дрехите си в една чанта и подкарах петнайсетгодишния си джип „Чероки“ към Вашингтон. Амортисьорите бяха отишли и джипът се накланяше на ресорите всеки път, когато вдигнех повече от осемдесет и осем километра в час. Дейвис ме настани в корпоративния апартамент на фирмата на Кънектикът Авеню — двеста седемдесет и пет квадратни метра със спалня, кабинет, балкон и портиер.
— Спокойно си търси жилище, не бързай — каза ми той първия ден. — Ще ти изпратим посредник при продажби на недвижими имоти, но ако се съсредоточиш върху работата, вместо да търсиш къща, за нас ще бъде добре.
Дори ако не се опитвах да спестявам, пак нямаше какво да си купя. Фирмата имаше паркинг със служебни коли и повечето дни от фирма за кетъринг ни носеха в офиса закуска, обяд и вечеря.
Първата седмица се запознах с асистентката си Кристина, дребна унгарка. Тя беше мъничка, спретната и експедитивна като робот. Непрекъснато ме спираше, когато попитах къде е пощата или химическото чистене.
Вдигаше ръка с леко обезпокоен вид, че се опитвам да изпълня задачите си сам, и после свършваше всичко.
— Съжалявам за грубата любов, господин Форд. Не мислете за нея като за лукс. Дейвис иска да се увери, че работите и си заслужавате парите, които ви плаща.
Това улесняваше нещата. Досадните задължения, когато се преместваш, стоенето на опашка в Държавната автомобилна инспекция или чакането на техника от кабелната телевизия просто се случваха. Всички дребни грижи в живота изчезнаха. И тогава започнах да разбирам. Винаги се бях нуждаел от пари, за да оцелявам, за неща от първа необходимост всеки месец. Не се замислях какво може да се купи с безбройните благоволения, които хората обобщават с думата „удобство“.
Всичко това ме караше да се чувствам малко неудобно, дори размекнат. Мисля си, че съм амбициозен и мотивиран. Но когато трябва да прочетеш дванайсет интервюта и хиляда и четиристотин страници документи на ден, два седмични доклада, които може да те издигнат или провалят, и партньори, готови да се отбият по всяко време за „малка проверка“, която може да ти бъде последната, нямаш време да се тревожиш, че се размекваш. Започнах да осъзнавам, че Кристина е права — тайландската храна, поръчана в залата за конференции, и служебната кола, която да те закара у дома, са малка цена за Дейвис да кара служителите си да работят и да изпълняват задълженията си за двеста-триста долара на час, по седемдесет часа седмично.
Парите ми трябваха и привилегиите ми харесваха, но не това ме изкарваше от леглото всяка сутрин в седем без петнайсет, а ритуалът да лъсна обувките си и да облека хубава нова риза, да зачеркна осем задачи преди девет часа. Харесваше ми поскърцването на подметките на обувките ми „Джонстън и Мърфи“ по мраморния под във фоайето на „Групата Дейвис“ и да виждам дъбовата ламперия. С удоволствие вървях по коридорите и наблюдавах как мъдри хора вършат важна работа, Хенри Дейвис и бившият директор на ЦРУ се смеят във вътрешния двор като стари съквартиранти и съзнавах, че ако си скъсам задника от работа, един ден може да бъда в тяхната компания. Мотивираше ме същото, откакто съдията ми предостави избор — необходимостта да открия нещо по-голямо от мен, нещо, към което да принадлежа, почтена работа, на която да се отдам, всичко, което да обуздае престъпника в кръвта ми.