Холанд седна зад бюрото на стол с износена кожена тапицерия. На прозореца зад гърба му нямаше перде, стъклото беше изрисувано с ледени цветя, но иначе беше чисто. Зад него цареше пълен мрак. На външния перваз белееше сняг, под вътрешния работеше електрическа печка.
Ричър седна на стола за посетители срещу бюрото.
Холанд мълчеше.
— Какво чакаме? — попита Ричър.
— Имахме желание да ви предложим същите условия, които предложихме на останалите.
— Ама не успяхте да ме пробутате, така ли?
— Не съвсем — уморено се усмихна Холанд. — Андрю Питърсън изрази желание да ви приеме в дома си, но в момента е зает. Налага се да го изчакаме.
— С какво е зает?
— С обичайните неща за всеки полицай.
— Градът е по-голям, отколкото очаквах — рече Ричър. — На джипиеса в автобуса беше отбелязан като малка точица.
— Разрастваме се. Данните в системата бързо остаряват.
В кабинета беше прекалено топло. Ричър престана да трепери и вече започваше да се поти. Дрехите му бързо съхнеха, образувайки мръсна кора.
— Разраствате се заради затвора наблизо — рече той.
— Защо мислите така?
— Чисто нов затворнически автобус, лъскава табела след магистралата.
— Да, имаме нов федерален затвор — кимна Холанд. — Борихме се за него, защото всички го искаха. Като нов модел тойота или хонда, току-що слезли от конвейера. Нови работни места, приток на пари. После преместиха и щатския затвор. Обединиха го с федералния. Още работни места, още долари. Там настанихме и общинския арест.
— Това ли е причината за пълните мотели? Утре е ден за свиждане?
— През седмицата имаме три дни за свиждане. А разписанието на автобусите е такова, че повечето посетители трябва да прекарат две нощи в града. Което означава шест нощувки седмично. Собствениците на мотели са затънали до гуша в работа, закусвалните и пицариите са претъпкани, по спирките на градския транспорт се трупат опашки от хора. Означава работа и долари, както вече споменах.
— Къде се намира затворът?
— На осем километра извън града. Истински подарък.
— Имате късмет — отбеляза Ричър.
Холанд помълча малко, после вдигна глава.
— Отдавна съм разбрал, че на харизан кон зъбите не се гледат — заяви той.
На вратата се почука. Мъжът с полицейското яке влезе и остави някаква папка върху бюрото. Стенният часовник показваше осем вечерта — час, който приблизително съвпадаше с часовника в главата на Ричър. Холанд разтвори папката и се извъртя така, че да скрие съдържанието й от госта си. Но отражението в стъклото зад гърба му беше достатъчно ясно — лъскави снимки осем на десет, направени от полицейски фотограф, с прикачени етикети в долния край. Холанд ги прелисти. Първо общ изглед от местопрестъплението, после отделните детайли. Проснато тяло, облечено в черно. Едро, по всяка вероятност на мъж и по всяка вероятност мъртво. Главата лежеше в снега, извита на една страна. На слепоочието личеше следа от удар с тъп предмет. Кръв нямаше.
В град Болтън има полицейски участък, беше казал Нокс в автобуса малко след като приключи разговора си по джиесема. Ще изпратят човек, но вероятно ще се забавят, защото имат някакви проблеми.
Холанд затвори папката, но не каза нищо. Резервиран и мълчалив, също като Ричър. Седяха един срещу друг и мълчаха. В тишината нямаше нищо враждебно, може би само мъничко напрежение. Положил длан върху затворената папка, Холанд местеше очи от нея към госта си и обратно, сякаш се питаше кой от двата проблема е по-сериозен.
Осем вечерта в Болтън, Южна Дакота, беше девет в Мексико Сити. На две хиляди и седемстотин километра на юг, с петнайсет градуса по-топло. Мъжът, който беше приел обаждането по джиесема с предплатена карта, се приготви да набере друг номер. Намираше се в градската си къща, а човекът, чийто номер набра, живееше в просторно имение с високи стени на сто и шейсет километра от там. Той щеше да го изслуша без коментар, а после щеше да обещае решение на проблема в рамките на дванайсет часа. Винаги постъпваше така. Беше привърженик на тезата, че нищо не става без предварително обмисляне и задълбочена оценка на ситуацията. Това беше единственият начин да се избегнат импулсивните грешки и да се формулира подходящият отговор — винаги бърз, смел и решителен.
Кабинетът на Холанд тънеше в тишина, но Ричър долови някакъв шум, който идваше от вътрешността на участъка. Стъпки на хора, които влизаха и излизаха, затръшване на врати. Това продължи около трийсет минути, после всичко утихна. Може би смяна на дежурствата, помисли си Ричър. Часът беше малко необичаен за трисменен режим. Беше по-подходящ за двусменен. Дневната смяна си отива, застъпва нощната. Дванайсет часа за всяка, от осем до осем. Малко необичайна ситуация, която може би е временна, предизвикана от извънредни събития.