— Добре — кимна най-сетне Питърсън, но не изглеждаше доволен.
Ричър остави на масата банкнота от двайсет долара и сервитьорката го дари с усмивка. Че как иначе, рече си той. Две пържоли и чаша кафе по цените в Южна Дакота означаваха, че й оставя шейсет процента бакшиш. А може би и сто процента, ако Болтън случайно е от онези градчета, в които ченгетата се хранят безплатно.
Купето на патрулката все още не беше изстинало. Питърсън стъпи на газта, веригите захапаха и колата се стрелна напред. По улиците нямаше никакво движение, с изключение на снегорините, които усърдно разчистваха снега. Ричър имаше проблем със снегорините. Не със самите машини, а със сложната дума. По-точното им наименование би било булдозери. Но Питърсън очевидно нямаше подобни проблеми, защото ги задмина, а после натисна педала докрай и патрулката се понесе напред, без да намалява на завоите и без да се съобразява със светофарите.
— Къде отиваме? — попита Ричър.
— Западните покрайнини.
— Защо?
— Нарушители.
— В нечий дом?
— На улицата. По сигнал от квартални доброволци.
Това беше цялото обяснение. Питърсън насочи вниманието си към пътя, приведен над волана. Беше нетърпелив и нервен. Ричър се изпъна на съседната седалка. Що за нарушение можеше да накара заместник-началника на полицията да реагира толкова бързо на нечий сигнал, запита се той.
На две хиляди и седемстотин километра на юг мъжът в къщата в Мексико Сити се готвеше да проведе международен разговор със Съединените щати. Това беше последната му задача за деня. Тук беше единайсет вечерта, десет в големия съсед на север. Насреща вдигнаха и мъжът продиктува инструкциите на Платон бавно и точно. Не искаше да го разберат погрешно. Нямаше място за грешка. Изчака да получи потвърждение и чак тогава затвори. Не се обади на Платон. Нямаше смисъл. Той просто не можеше да възприеме понятието потвърждение. За него подчинението следваше заповедта, както утрото следва нощта. Нещо неизбежно. Заповедта можеше да остане неизпълнена само ако Земята спре да се върти.
6
Питърсън завъртя копчето на радиостанцията. Прозвучаха гласовете на четирима полицаи, които обикаляха западните покрайнини на града в търсене на нарушителите. Резултат все още нямаше и той насочи колата си към непроверените улици. Надясно, наляво, после пак надясно. Под бледите лъчи на луната се виждаха спретнати, подредени в редици къщички със заснежени покриви. Прозорците им излъчваха мека светлина, тротоарите и алеите за автомобили пред тях бяха скрити под дебелото одеяло на снега. Част от улиците бяха почистени от снегорините и отстрани се издигаха високи преспи. Други все още бяха недокоснати, но дебелината на снежната покривка върху тях не беше толкова голяма, колкото в дворовете и по алеите пред къщите. Това доказваше, че днешните валежи са втори или трети за изтеклата седмица. Пътищата вече бяха почиствани и засипвани няколко пъти, в обичайния за зимата ритъм.
— Колко са нарушителите? — попита Ричър.
— Докладвано е за двама — отвърна Питърсън.
— С автомобил?
— Не, пеша.
— И какво правят?
— Просто обикалят.
— Значи трябва да караш по почистените улици. Никой не гази трийсетсантиметров сняг.
Питърсън намали за момент и се замисли. После завъртя волана и навлезе в първата почистена пряка. Снегоринът беше минал на зигзаг по по-широките улици и пресечките им. Платното беше покрито с тънък слой сняг, а отстрани се виждаха високи, все още чисти преспи.
Засякоха нарушителите четири минути по-късно.
Действително бяха двама, изправени рамо до рамо срещу още един човек. Той се оказа началник Холанд. Колата му се виждаше на седем-осем метра по-нататък. „Краун Виктория“ без отличителни знаци. Тъмносиня или черна. Бледата светлина на луната не позволяваше точното определяне на цвета й. Полицейско оборудване, с антени на капака на багажника и изключена синя лампа на покрива. Двигателят работеше, а вратата откъм шофьора зееше отворена. Под двойния ауспух се бяха образували черни локви. Беше ясно, че Холанд бе изскочил навън, за да спре нарушителите.
И двамата бяха бели — високи и яки. С черни ботуши, черни джинси и черни дънкови ризи, черни подплатени жилетки без ръкави и черни ръкавици без пръсти. Връхните им дрехи бяха черни кожени якета, под които се виждаха черни шалове, плътно увити около вратовете. Приличаха на мъртвеца от полицейските фотографии.
Питърсън спря на десетина метра от тях и остана в колата с работещ двигател. Фаровете му осветиха сцената. Нещата не се развиваха добре за Холанд. Той изглеждаше нервен, за разлика от мъжете насреща му, които го бяха притиснали към висока преспа сняг. Лицето му издаваше безпомощност.