Всички стояха неподвижни.
Снегът на платното беше ситен като прах, сред който проблясваха по-едри ледени кристалчета. Питърсън и Холанд не отместваха очи от двамата мъже. Те им отговаряха със същото, въпреки че усещаха присъствието на Ричър зад гърба си. Той вече трепереше с цялото си тяло, зъбите му тракаха. От устата му излитаха малки облачета пара.
Никой не проговори.
Мъжът вдясно от Ричър беше над метър и осемдесет, а раменете му със сигурност бяха по-широки от метър. Това отчасти се дължеше на якето с дебела пухена подплата, но въпреки това личеше, че мъжът е дяволски як. Партньорът му отляво беше с по-скромни габарити, но в замяна на това далеч по-активен. Непрекъснато пристъпваше от крак на крак, правеше чупки в кръста и изпъваше рамене. Без съмнение му беше студено, макар че не трепереше. Всичките тези движения се дължат на химията, а не на температурата, рече си Ричър.
Никой не проговори.
Така изтече още една дълга секунда.
— Момчета, ако не си тръгнете веднага, един от вас ще трябва да ми заеме якето си — обади се най-сетне Ричър.
Двамата се обърнаха много бавно. Лицето на здравеняка вдясно беше полускрито от гъста брада. Космите й бяха покрити със скреж. Приличаше на полярен изследовател. Или на планинар. По-дребният отляво имаше двудневна четина и пъргави очички. Устата му се отваряше и затваряше като риба на сухо. Тънки подвижни устни, развалени зъби.
— Кой си ти? — попита здравенякът отдясно.
— Прибирайте се у дома — отвърна Ричър. — На улицата е много студено за глупости.
Не получи отговор.
Питърсън и Холанд не предприеха нищо, въпреки че бяха останали в гръб на нарушителите. Пистолетите им си останаха в кобурите, а кобурите бяха закопчани. Ричър светкавично обмисли следващите си действия. Винаги е по-добре да си подготвен. Предпочиташе здравенякът да е отляво, защото това би му позволило по-голям замах за удар с дясната ръка. Винаги отстраняваше по-силният от противниците си, когато бяха повече от един. Но и винаги беше готов да прояви гъвкавост. Може би трябваше да даде приоритет на този, който подскачаше до брадатия. Обикновено гигантите са по-бавни и не толкова решителни — разбира се, ако не са под влиянието на стимуланти.
— Или яке, или изчезвайте, момчета — повтори той.
Не получи отговор. После Холанд най-сетне се раздвижи. Направи твърда крачка напред и ядосано изръмжа:
— Махайте се, по дяволите, от града ми!
Едновременно с това блъсна по-дребния в гърба.
Онзи политна към Ричър и използва инерцията, за да се извърти. Ръката му описа широк замах, като на питчър за решителен удар. Ричър за миг улови китката му, после я пусна. Но това беше достатъчно, за да наруши равновесието му. Той се олюля, кракът му направи крачка встрани, а юмрукът му профуча доста далеч от лицето на Холанд.
После мъжът се завъртя и замахна към Ричър. Точка по въпроса невинен до доказване на противното, помисли си Ричър, направи бърза крачка вляво и юмрукът профуча на сантиметър от брадичката му. Подето от инерцията, тялото на нападателя се завъртя. Ричър ловко го изрита в глезена и той се просна по очи на леда. Това предизвика намесата на гиганта, който раздвижи огромните си крака и тръгна със стиснати юмруци към него. От ноздрите му излитаха облачета пара като на разярен бик от детските илюстровани книжки.
Лесна плячка.
Ричър го изчака да замахне, после обедини инерцията му със собственото си светкавично движение. Лакътят му потъна в бялото петно кожа между брадата и косата на гиганта. Като сабя, която се прибира в ножницата. Мачът свърши. Или почти свърши, тъй като по-дребният мъж вече се беше надигнал на колене и длани — като спринтьор, който очаква стартовия изстрел. Ритникът на Ричър го улучи в челото. Очите му се извъртяха с бялото нагоре, тялото му рухна на една страна с подгънати крака.
Ричър отново напъха ръце в джобовете си.
— Господи Исусе! — възкликна Питърсън.
Двамата бандити лежаха един до друг. Черни купчини върху леда, проблясващ под лунните лъчи. Над тях се извиваха облачета пара. Питърсън не каза нищо повече. Холанд се върна при колата си, проведе кратък разговор по радиостанцията и се заклатушка обратно.
— Току-що повиках две линейки — обяви след цяла дълга минута той.
Очите му бяха заковани в Ричър, който само сви рамене.
— Не искаш и да знаеш защо повиках две линейки? — попита шефът на полицията.
— Защото се подхлъзнах — отвърна Ричър.
— Какво?
— Подхлъзнах се на леда.