— Харесваш ли го?
— Няма значение дали го харесвам. Можем да го използваме. При създалите се обстоятелства би било престъпление да не го направим.
— Това ми звучи като признание за безсилие.
— Не, сър. Това е здрав разум. По-добре да потърсим помощ, преди да са ни сритали задниците.
— Какво можем да споделим с него?
— Повечето, а може би всичко — въздъхна Питърсън. — И бездруго той много бързо ще разбере за какво става въпрос.
— Така ли би постъпил, ако си началник на полицията?
— Да, сър.
Холанд се замисли, после бавно кимна.
— Добре, съгласен съм. Поговори с него.
Единайсет без пет вечерта.
Оставаха петдесет и три часа.
7
Питърсън си тръгна със служебната кола. Нещо необичайно според Ричър. От опит знаеше, че градските ченгета оставят служебните си коли на паркинга и се прибират у дома с личните си превозни средства. А патрулката се поема от дежурната смяна още докато е топла. Но Питърсън каза, че полицейското управление на Болтън разполага с кола за всеки от своите служители, който живее на повече от десет минути път до участъка.
Питърсън живееше на две минути, или на около километър и половина в източна посока. Къщата му беше изградена върху остатъците от стара ферма — солидна дървена постройка във формата на торта, боядисана в червено и бяло. Част от прозорците грееха с топла жълтеникава светлина. До нея се издигаше хамбар в същите цветове. Покривите бяха покрити с дебел слой сняг. Замръзналата земя наоколо беше равна и притихнала под бялото покривало. Парцелът беше във формата на квадрат, може би четири декара. Ограден с бодлива тел, опъната на напукани колове. Около трийсет сантиметра от оградата стърчаха над снега.
Почистената алея за коли се раздвояваше. Единият лъч водеше към хамбара, а другият свършваше пред къщата. Питърсън паркира пред хамбара — голяма отворена постройка, разделена на три части. Едната беше заета от Форд пикап с прикачен снегорин, а във втората имаше старателно подредени купчини дърва за огрев. Двамата слязоха от колата и поеха по разчистената алея обратно към къщата.
Входната врата беше от солидно дърво, боядисана в червено като стените. Тя се отвори в момента, в който спряха пред нея. Жената в затопленото антре беше горе-долу на възрастта на Питърсън, доста над средния ръст. Слабата й фигура ясно се очертаваше на меката светлина, която идваше от вътрешността на къщата. Косата й беше прибрана на опашка. Беше облечена с черен панталон и вълнен пуловер със сложна шарка.
Трябваше да е съпругата.
Тримата останаха неподвижни за момент, разигравайки пантомима на любезност. Питърсън беше нетърпелив да избяга от студа, жена му не искаше да изпусне топлината навън, а на Ричър не му се щеше да влезе, без да бъде поканен. След една дълга секунда колебание жената разтвори по-широко вратата, а Питърсън го побутна да влезе. Подът на антрето беше покрит с лакирани дъски, стените под ниския таван бяха облепени с тапети. Вляво се виждаше килер, вдясно беше трапезарията. Кухнята се намираше право напред в дъното на коридора. Там боботеше печка на дърва. Ноздрите на Ричър уловиха миризмата на дим и нагорещено желязо.
Питърсън ги запозна с тих глас. Вероятно горе спят деца, помисли си Ричър. Съпругата се казваше Ким и явно знаеше всичко за катастрофиралия автобус и необходимостта от настаняването на пътниците. Каза, че е приготвила едно сгъваемо легло в кабинета. Тонът й беше извинителен, сякаш съжаляваше, че не разполагат със стая за гости.
— Мога да спя и на пода, госпожо — рече Ричър. — Много съжалявам, че ви създавам неудобства.
— Няма проблем — отвърна тя.
— Надявам се да си тръгна рано сутринта.
— Едва ли ще стане. До сутринта всичко ще бъде затрупано.
— Е, тогава по-късно през деня.
— Страхувам се, че пътищата ще бъдат затворени — поклати глава Ким и погледна към съпруга си. — Нали така, Андрю?
— Много вероятно — кимна Питърсън.
— Можете да останете колкото пожелаете — добави съпругата му.
— Много мило от ваша страна, госпожо. Благодаря ви.
— В колата ли оставихте багажа си?
— Той няма багаж — обади се Питърсън. — Твърди, че няма нужда от нищо.
Ким не реагира. Лицето й остана безизразно, сякаш не беше в състояние да приеме подобна информация. После очите й пробягаха по якето, ризата и панталоните на Ричър.
— Утре ще се отбия в някой магазин — обясни той. — Имам навик през няколко дни да купувам онова, което ми е необходимо.
— Вместо да давате дрехите си на химическо чистене?