Стари или нови, ченгетата бяха точни. В осем и половина общата зала беше почти опразнена. Беше ясно, че блокирането на пътищата изисква повече жива сила, а снегът ги принуждаваше да паркират колите си почти броня до броня. Останаха само двама души, и двамата униформени. На табелката на единия пишеше Каплър, а на другия — Лоуъл. И двамата бяха без колани. Нямаха нито пистолети, нито радиостанции, нито белезници. Бяха надхвърлили трийсет. Каплър беше мургав, лицето му носеше следи от загар. Лоуъл беше рус и червендалест като местните младежи. И двамата изглеждаха здрави, пъргави и в отлична форма. Но не бяха щастливи. Каплър обикаляше залата по посока на часовниковата стрелка, а Лоуъл крачеше в обратна посока. Заниманието им беше да опразват подносите за документи, да трупат хартията на високи купчини и да ги отнасят в някакво помещение с врата без надпис в дъното.
— Какво правят тези двамата? — попита Ричър.
— Изпълняват нормалните си задължения — отвърна Питърсън.
— Едва ли, при този недостиг на жива сила — възрази Ричър.
— Какво е според теб тогава?
— Наказание. Направили са нещо, заради което са били наказани. Холанд им е прибрал оръжието.
— Не мога да говоря за това.
— Новаци ли са?
— Лоуъл е отскоро при нас. Местно момче, от стара болтънска фамилия. Каплър е нов, но не съвсем. Дойде преди две години от Флорида.
— Защо? Заради климата? Мислех си, че е по-скоро обратното.
— Търсеше си работа.
— Тук? Какво му се е случило във Флорида?
— Защо трябва да му се е случило нещо?
— Защото, при цялото ми уважение, ако работиш в правоохранителните органи на Флорида и изведнъж решиш да се прехвърлиш в Южна Дакота, значи нямаш никаква алтернатива.
— Не знам подробностите. Беше назначен от Холанд и кмета.
— Какво е направил Лоуъл, за да заслужи такъв партньор?
— Лоуъл е странна птица — отвърна Питърсън. — Самотник, чете книги.
— Какво са направили, за да им отнемат оръжието?
— Не мога да говоря за това. А и ти имаш работа. Избери си някое бюро и започвай.
По стар навик Ричър си избра едно бюро в дъното. Голо, с ламиниран плот и все още топъл стол пред него. Върху плота имаше клавиатура и монитор, плюс стационарен телефон. Мониторът беше изключен. Телефонът имаше бутони за шест линии, плюс още десет за бързо набиране.
— За външна линия натисни девет — обади се Питърсън.
Предполагам, че и ти помниш някой телефонен номер. Който не минава през централата.
Насреща се включи секретар, което беше нещо ново.
Гласът беше мъжки, говореше бавно и авторитетно, с прекалено ударение на първите три думи.
„Свързахте се с бюро «Трудова статистика». Ако разполагате с вътрешния телефон на лицето, което търсите, просто го наберете. В противен случай изберете от следващото меню.“
Последва дълга инструкция. „Натиснете едно за еди-кой си, натиснете две за друг“ и така нататък. Следваха отделите: селско стопанство, промишленост, обслужващи сфери извън хранителната промишленост.
Ричър затвори.
— Помниш ли някой друг номер? — попита Питърсън.
— Не.
— На кого се обади?
— На една специална елитна част. Прилича на военно ФБР, но е много по-малка.
— А с какво се свърза?
— С някаква държавна служба. „Трудова статистика“ или нещо подобно.
— Нещата се променят, а?
— Явно — сви рамене Ричър.
Той замълча за миг, после добави:
— А може би не. Поне не из основи.
Набра отново. Същият номер. Отговори му същият запис. Ако разполагате с вътрешния телефон на лицето, което търсите, просто го наберете. Той набра 110. Нещо прищрака, прозвуча нов сигнал за набиране. Насреща вдигнаха още на първото позвъняване. Друг глас, на живо.