— Да?
Южняшки акцент, глас на млад мъж, около трийсетгодишен. Почти сигурно капитан, освен ако светът не се бе побъркал окончателно и на телефоните вече не дежуреха лейтенанти, сержанти или — пази Боже — цивилни.
— Искам да говоря с прекия ви началник — рече Ричър.
— Чий пряк началник?
— Вашият.
— С кого си мислите, че разговаряте?
— Вашият вътрешен номер е сто и десет, в централата на Военната полиция в Рок Крийк, Вирджиния.
— Така ли?
— Освен ако не сте сменили номерата. Някога вдигаше дежурен телефонист, от когото исках да ме свърже със стая сто и десет.
— С кого по-точно разговарям?
— Преди време работех за сто и десет.
— В качеството си на какъв?
— Бях първият му командир.
— Име?
— Ричър.
Насреща настъпи тишина.
— Някой изобщо прибягва ли до менюто, което предлагате? — подхвърли Ричър.
— Сър, след като сте работили за сто и десет, би трябвало да знаете, че това е открита линия за спешни случаи. Ще ви помоля веднага да уточните за какво става въпрос.
— Искам да говоря с прекия ви началник.
— Относно?
— Искам да ми направи една услуга. Кажете му да ме потърси в архивите и да ми се обади на този номер. — Ричър се наведе над конзолата и продиктува цифрите, изписани в долната й част.
Мъжът насреща затвори, без да каже нито дума.
Девет без пет сутринта.
Оставаха четирийсет и три часа.
11
Телефонът на бюрото иззвъня в девет и половина, но се оказа, че не търсят Ричър. Той оправи преплетения кабел и подаде слушалката на Питърсън, който се представи и слуша в продължение на близо минута. После заяви, че ще поддържат връзка, и върна слушалката на Ричър, който я остави върху вилката.
— Твоята информация ще ни трябва по най-бързия начин — рече Питърсън.
— Знаеш какви са днешните младежи — направи гримаса Ричър и махна към телефона пред себе си. — Не си записват, не се обаждат.
— Говоря сериозно.
— Какво се промени?
— Току-що говорих с човек от Агенцията за борба с наркотиците във Вашингтон. Обадиха се да ни предупредят. Оказа се, че подслушват някакъв руснак, заподозрян като наркодилър. Той е нов в бизнеса и изгаря от желание да си създаде име и да гони големи сделки. Живее в Бруклин, Ню Йорк. Току-що са засекли разговор между него и някакъв тип от Мексико на име Платон, който му предложил за продажба имот в Южна Дакота, на осем километра от град Болтън.
— Продажба на имот? — вдигна вежди Ричър.
— Това са думите, които са използвали.
— За какво всъщност става въпрос? За недвижима собственост или за сделка с наркотици?
— Ако в тази недвижима собственост съществува нелегална лаборатория за производство на наркотици, то е едно и също, нали? Така мислят и в Агенцията. Скоро ще ни потърсят отново, за да получат отговор какво представлява въпросният имот.
— Кажи им да го зададат на Министерството на отбраната. Така ще получат много по-бърз отговор.
— А ние ще приемем ролята на идиоти, така ли? Не можем да признаем, че нямаме представа за имот, който е под носа ни повече от петдесет години.
Ричър сви рамене и посочи телефона.
— Ще разберете в момента, в който разбера и аз. Което може и да не се случи никога.
— Бил си командир на елитна част там, а?
— За кратко време — кимна Ричър. — Платон е малко странно име за мексиканец, не мислиш ли? На мен ми прилича повече на бразилско.
— Не, по-скоро е югославско — рече Питърсън. — Като на онзи стар диктатор.
— Той е Тито.
— Този не беше ли някакъв южноафрикански епископ?
— Онзи е Туту.
— А кой, по дяволите, е Платон?
— Древногръцки философ. Ученик на Сократ и учител на Аристотел.
— Какво общо има Бразилия?
— Не питай.
Каплър и Лоуъл се върнаха в залата, разпределиха по таблите още топлите от копирния апарат листове и отново излязоха.
— С това приключи работата им за деня — отбеляза Питърсън. — Сега им предстои петчасова обедна почивка. Така си пилеят времето.
— Какво са прегрешили?
— Не мога да ти кажа.
— Толкова ли е лошо?
— Всъщност не.
— Е?
— Не мога да ти кажа.
— Можеш.
— Добре, де. Преди три дни бяха изключили радиостанцията си в продължение на един час и не казаха защо. Това не можем да го позволим, заради затвора…
В десет без двайсет телефонът отново иззвъня. Ричър вдигна слушалката.