Ричър не дочака покана и се настани насреща му.
— Оправяш ли се? — попита той.
— Настаниха ме при някакви хора — сви рамене Нокс.
— И?
— Държат се много добре с мен.
— Но въпреки това реши да хапнеш навън, на спокойствие.
— Не обичам да се натрапвам.
— Не ти ли предложиха закуска?
— Просто не ги харесвам, ясно? — изгледа го шофьорът.
Ричър не каза нищо.
— А теб къде те настаниха? — попита Нокс.
— У ченгето, което дойде при автобуса.
— А ти защо си тук? Ченгето не ти ли предложи закуска?
Ричър не отговори.
— Нещо ново? — попита след известно време той.
— Сутринта влекачите изтеглиха автобуса от магистралата и го докараха тук. Уредихме друг, на лизинг от Минеаполис. Ще дойде веднага след като отмине бурята.
— Звучи добре.
— Да, ама с шофьор. Това означава, че аз ще бъда пътник до Сиатъл и от вчера следобед насам съм без надница.
— Това вече не е добре.
— Трябва да направят нещо за проклетия мост!
— Виждал ли си някой от пътниците?
— Пръснати са из града. Една от стариците има превръзка на ръката, а друга е с гипсирана китка. Общо взето, са спокойни. Мисля, че все още никой от тях не се е свързал с адвоката си. Повечето възприемат случката от добрата й страна. Сякаш са им подарили някакво приключение.
— Това не е зле — каза Ричър.
Нокс не отговори. Вместо това скочи на крака и посегна към дрехите, струпани на близката закачалка. Нахлупи шапка на главата си, уви врата си с шал и започна да навлича дебело палто — всички взети назаем, ако се съдеше по размерите и цвета им. После мрачно кимна на Ричър и излезе навън в снега.
Появи се някаква сервитьорка и Ричър си поръча най-обилната закуска в менюто.
Плюс кафе.
Единайсет без пет сутринта.
Оставаха четирийсет и един часа.
Адвокатът остави куфарчето в кабинета си, но задържа плика с ботушите. После се върна във фоайето, обу ги и излезе на паркинга. Седна зад волана, закопча колана, включи отоплението на седалката и пусна чистачките. Магистралата все още беше затворена, но имаше и заобиколни маршрути. Дълги и прави пътища, които чезнеха към хоризонта. Типични за Южна Дакота.
Наведе се да свали ботушите, сложи крак на спирачката и включи на „драйв“.
Когато Питърсън се появи в кафенето, Ричър беше преполовил огромната чиния с храна пред себе си. Полицаят беше облечен в пълна зимна униформа и сякаш искаше да демонстрира лекотата, с която го беше намерил. Ричър би могъл и да не се впечатли, тъй като не знаеше дали това е първото заведение, в което го беше потърсил.
Питърсън докосна облегалката на стола, на който доскоро беше седял Нокс, а Ричър му даде разрешение с вилицата си.
— Извинявай, че не ти предложихме закуска у дома — рече Питърсън.
— Никакъв проблем — отвърна Ричър, след като преглътна залъка си. — И бездруго бяхте достатъчно любезни.
— Ким страда от самотата — поясни Питърсън. — Особено сутрин, когато аз и децата излизаме. Тогава предпочита да се затвори в стаята си.
Ричър замълча.
— Чувствал ли си се някога самотен? — попита Питърсън.
— От време на време.
— Ким би казала, че не си. Не и ако ден след ден си седял на верандата в Южна Дакота и не си виждал нищо, освен пустош наоколо.
— Тя не е ли тукашна?
— Тукашна е. Но да свикнеш с дадена обстановка не означава, че я харесваш.
— Предполагам, че е така.
— Извършихме проверка на баровете. Открихме един с много чист под.
— Къде?
— На север. Там пият надзирателите.
— Някакви очевидци?
— Не, но барманът е изчезнал. Вчера запалил пикапа си и поел в неизвестна посока.
— Ясно.
— Благодаря ти — добави Питърсън.
— Моля.
Ричър сложи кръгче жълтък върху парченце бекон и го лапна.
— Някакви други идеи? — подхвърли Питърсън.
— Мисля, че знам как контактува с хора навън онзи тип, когото сте тикнали в ареста.
— Как?
— Сближил се е с някого в килията. Или го е принудил. Диктува му каквото трябва, а онзи предава информацията на адвоката си. Верижна реакция. А вие не подслушвате когото трябва.