— По-лошо е — поклати глава Ричър.
— Знам — въздъхна Питърсън. — Човекът им не пътува насам, а вече е тук. А ние сме го пропуснали.
13
Питърсън направи два опита да напусне общата зала, но и двата пъти беше принуден да се върне, за да вдигне телефона. След като най-после се озова в коридора, той се обърна към Ричър и попита:
— Искаш ли да дойдеш с мен?
— А ти искаш ли да дойда?
— Както решиш.
— Бих искал да съм другаде.
— Къде?
— Мисля да се представя на мисис Солтър.
— Защо?
— Да огледам обстановката. За всеки случай.
— Мисис Солтър е добре защитена, лично съм се погрижил — отвърна Питърсън. Той замълча за момент, после рязко вдигна глава. — Нима мислиш, че ще ударят още днес? А онзи адвокат е убит за отвличане на вниманието, така ли?
— Не. Мисля, че прекъсват веригата. По всичко личи, че ще остана тук поне още два-три дни. Заради снега. Ако през това време завият сирените за бягство, ще можеш да разчиташ само на мен. Но първо трябва да се представя на възрастната дама.
Питърсън не каза нищо.
— Опитвам се да помогна, само толкова — добави Ричър. — Да ти се отплатя за гостоприемството.
Питърсън не каза нищо.
— Не съм твоят човек — добави Ричър.
— Знам.
— Но?
— Можеш да ми помогнеш на местопрестъплението.
— Ще се оправиш и без мен. Нали знаеш какво да правиш? Нащракай един куп снимки, обърни внимание на отпечатъците от стъпки и следите от гуми. Оглеждай се за гилзи.
— Добре.
— Но преди това се обади на полицаите, които охраняват къщата на мисис Солтър. Не искам паника при появата ми.
— Не знаеш къде живее.
— Ще я намеря.
През лятото би открил къщата на мисис Солтър за не повече от десет минути. Но поради снега, намалената видимост и трудното придвижване упражнението отне близо трийсет минути. Ричър пое обратно по следите, оставени от затворническия автобус предния ден. Наложи му се да преодолява преспи и неразчистени участъци, подхлъзвайки се по замръзналия сняг. Валеше все така силно. Снежинките го атакуваха отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани. Той с мъка откри следите, които водеха на юг. Ресторантът се намираше някъде отпред. Непосредствено зад него трябваше да бъде патрулката, която препречваше тясната пряка. Продължи да крачи нататък. Беше премръзнал въпреки новите дрехи.
По пътя се движеха коли с включени светлини и усилено работещи чистачки. Не бяха много, но достатъчно, за да го изхвърлят от сравнително отъпканите коловози и да го принудят да гази дълбокия сняг на банкета. Платното отдолу вероятно беше широко, но в момента движението беше ограничено до двойните коловози в средата. Никоя от колите не излизаше от тях и те ставаха все по-дълбоки, с постоянно растящи стени от твърд сняг. В дъното им личаха насечените на вафлички следи от гумите, потъмнели на места.
Ричър стигна до ресторанта. Обядът бе в разгара си. Прозорците бяха запотени. На четиристотин метра по-нататък видя патрулката, паркирана напряко на малка уличка. Тя беше напуснала коловозите, които водеха на юг, и бе разбила високите им стени. Беше спряла успоредно на главния път, блокирайки изцяло началото на уличката. Двигателят не работеше, но лампите на покрива се въртяха. Ченгето зад волана гледаше право напред, равнодушно и незаинтересовано. Ричър описа широк кръг и се приближи към него отляво. Нямаше желание да го изненада.
Страничното стъкло се спусна с тихо бръмчене.
— Ти ли си Ричър? — попита униформеният.
Ричър само кимна. Лицето му беше твърде сковано, за да говори. На табелката на ревера на полицая пишеше Монтгомъри. Беше небръснат и пълен, някъде около трийсет. В армията със сигурност щяха да му скъсат дебелия задник.
— Къщата на Солтър е нагоре, вляво — обяви Монтгомъри. — Няма как да я сбъркаш.
Ричър пое натам. Тук нямаше дълбоки коловози, а само две плитки следи. Една кола нагоре, друга надолу. Следите бяха почти запълнени със сняг. Явно бяха оставени преди няколко часа от смяната на дежурните. Нощният си бе тръгнал, сменен от дневния. На завоя последният беше дал малко повече газ. Това ясно личеше от размазаните коловози, причинени от поднеслата задница.
От двете страни на леко извитата улица се виждаха солидни къщи, разположени на големи парцели. Повечето бяха викториански, може би на стотина години. Излъчваха отминал просперитет, част от тях — и сегашен. Всички бяха строени по време на някогашен бум, далеч преди появата на затвора. Снегът скриваше детайлите, но не и солидните конструкции. Според Питърсън Джанет Солтър беше „добрата баба от приказките“ и Ричър очакваше да види малка кокетна къщичка с памучни пердета. Още повече, че въпросната баба е била учителка и библиотекарка. Може би историята на Джанет Солтър бе по-различна и той с нетърпение очакваше да я чуе. Самият той не познаваше бабите си. Пазеше една своя черно-бяла фотография като бебе, седнало на коляното на жена с остри черти. Казаха му, че това е майката на баща му. Майката на майка му беше починала, когато той бе четиригодишен, без нито веднъж да им дойде на гости.