Оставаха трийсет и девет часа.
14
Джанет Солтър приготви обяда сама, а Ричър гледаше. Беше седнал в просторната кухня и следеше движенията й между хладилника, масата, печката и мивката. Впечатленията му от беглото описание на Питърсън не съвпадаха напълно с действителността. Тя със сигурност беше по-възрастна от седемдесет години, сивокоса, нито висока, нито ниска, нито дебела, нито слаба. Наистина изглеждаше блага и добродушна въпреки аристократичната си осанка. Приличаше на жена, свикнала на уважение и подчинение, може би от страна на многоброен персонал. И едва ли беше баба в истинския смисъл на думата. На пръста й липсваше венчална халка, а през последните петдесетина години в къщата явно не беше стъпвал детски крак.
— Вие сте един от нещастните пътници в онзи автобус — обади се мисис Солтър.
— В него имаше и по-нещастни от мен — отвърна Ричър.
— Разбира се, аз предложих къщата си. Тук има много място. Но при създалите се обстоятелства Холанд не щеше и да чуе.
— Мисля, че е постъпил правилно.
— Защото допълнителни хора биха затруднили действията на подчинените му?
— Не. Допълнителните хора биха пострадали в случай на нападение.
— Е, поне сте откровен. Казаха ми, че сте експерт. Служили сте в армията. На командна длъжност, предполагам.
— За кратко време.
— На елитна част.
— Така се наричахме — кимна Ричър.
— Според вас умно ли постъпих? — попита тя. — Или глупаво?
— В какво отношение, госпожо?
— Като приех да свидетелствам на процеса.
— Зависи какво сте видели.
— В смисъл?
— Ако сте видели достатъчно, за да бъде закован онзи тип, значи сте постъпили правилно. Но ако показанията ви са недостатъчни за това, може би се излагате на излишен риск.
— Видях каквото видях. Всички ме убеждават, че то е достатъчно за присъда, или „да бъде закован“, както се изразихте. Видях разговора, видях как проверяват стоката и предават парите.
— От какво разстояние?
— Двайсетина метра.
— През прозореца?
— Да, от вътрешността на един ресторант.
— Чисто ли беше стъклото? Или замъглено?
— И да, и не.
— Ясно ли видяхте всичко?
— Да.
— Какво беше времето?
— Хладно и ясно.
— Часът?
— Вечер.
— Осветен ли беше паркингът?
— Ярко.
— Добре ли сте със зрението?
— Малко съм далекогледа. Използвам очила само за четене, но за нищо друго.
— Каква беше стоката?
— Блокче бяла субстанция, плътно увито във восъчна хартия. Хартията беше леко пожълтяла. Върху нея беше изрисувана корона с три лъча и топчета накрая, създаващи илюзията за скъпоценни камъни.
— Видяхте всичко това от двайсет метра, така ли?
— Това е предимството на далекогледството. А и блокчето беше доста голямо.
— Нямате ли съмнения? Колебания, предположения?
— Никакви.
— Мисля, че ще бъдете страхотен свидетел.
Тя сложи обяда на масата. Салата в дървена купа, потъмняла от старост и от мазнина. Различни зеленчуци, плюс една консерва риба тон и твърдо сварени, все още топли яйца. Ръцете на Джанет Солтър бяха малки, с бледа пергаментова кожа. Старателно изрязани нокти, никакви бижута.
— Колко хора имаше в ресторанта по това време? — попита Ричър.
— Петима, плюс сервитьорката.
— Някой от тях видя ли какво става навън?
— Всички според мен.
— Но?
— Впоследствие заявиха, че нищо не са видели. Хората, които живеят на запад от тук, плашат другите. Мисля, че просто защото са там и защото са различни. Те са другите. Което само по себе си е смущаващо. Но на практика не са ни причинили зло, макар че живеем в напрежение. Не мога да отрека, че в него се съдържа скрита заплаха.
— Помните ли кога е била построена каменната сграда на онова място? — попита Ричър.
Джанет Солтър поклати глава.
— Началник Холанд и мистър Питърсън непрекъснато ми задават този въпрос. Но аз не знам повече от тях. По време на строителството съм учила на друго място.
— Хората казват, че то е продължило няколко месеца. Вероятно по-дълго от един учебен семестър. Не чувахте ли нещо по време на ваканциите?
— Учих в чужбина, пътуването беше скъпо. Не се връщах за ваканциите. Всъщност се върнах чак след трийсет години.
— Къде в чужбина?
— Англия. Оксфордският университет.
Ричър не каза нищо.
— Изненадан ли сте? — погледна го Джанет Солтър.
— Питърсън каза, че сте била учителка и библиотекарка — сви рамене Ричър. — В някое от местните училища, предполагам.