Самият той нямаше нищо. С изключение на дрехите на гърба му. А те бяха мокри и студени. Телесната му температура бързо падаше. Започваше да трепери. Не особено силно, но без прекъсване. Кожата му бързо изтръпваше. Внимавай какво ще си пожелаеш. Животът без багаж има много предимства. Но и сериозни недостатъци.
Той се върна при Нокс. Вратата не беше добре уплътнена. Отпред беше доста по-студено, отколкото отзад.
— Е?
— Казаха, че ще изпратят кола, когато могат.
— Кола не ни върши работа.
— Обясних им го. Описах и главните ни проблеми. Отговориха, че ще измислят нещо.
— Друг път попадал ли си в такава буря?
— Това не е буря. Бурята е на сто километра от нас. Все още сме в периферията.
Ричър потръпна.
— Към нас ли се движи?
— Без съмнение.
— С каква скорост?
— Не питай.
Ричър му обърна гръб и тръгна обратно по пътеката. Спря чак в дъното, седна на пода срещу тоалетната и опря гръб в преградата към двигателя, надявайки се да улови някаква остатъчна топлина.
Седеше и чакаше.
Пет без пет следобед.
Оставаха петдесет и девет часа.
3
Четирийсет и пет минути по-късно адвокатът се прибра у дома. Пътуването беше дълго и бавно. Погледна непочистената алея и за миг си помисли, че вратата на гаража е замръзнала. Натисна копчето на дистанционното. Моторчето с мощност половин конска сила си свърши работата и вратата бавно се вдигна. Адвокатът вкара колата в гаража. Вратата отказа да се спусне след него, тъй като снегът от грайферите беше включил системата за сигурност. Наложи му се да го изхвърли с помощта на малката лопата до стената. Вратата се спусна. Адвокатът спря за момент и пое дълбоко дъх. Трябваха му няколко секунди да се съвземе и прочисти, сякаш вземаше въображаем душ. Шест без двайсет. Влезе в добре затоплената кухня и поздрави семейството си. Както правеше всеки ден.
В шест без двайсет вътрешността на автобуса беше тъмна и студена. Обгърнал раменете си с ръце, Ричър неудържимо трепереше. Нокс и двайсетимата старци отпред правеха същото. Стъклата откъм вятъра бяха плътно облепени с мокър сняг. През прозорците от другата страна се виждаше сиво поле. Бурята настъпваше от север на изток заедно с ураганен вятър. Аеродинамичната форма на мъртвия автобус бавно се заглаждаше от огромните леки снежинки, които танцуваха безразборно във въздуха.
После сивата панорама започна да просветлява.
Бяла светлина, примесена с червено-сини отблясъци. Бледи сфери, подскачащи в здрача. Тишината се нарушаваше единствено от мекото потракване на автомобилни вериги. Патрулната кола се появи в лентата за обратно движение, като напредваше бавно и предпазливо по заснежената настилка.
След една дълга минута полицаят се озова във вътрешността на автобуса. Дойде през канавката, но току-що беше излязъл от добре отоплена кола. Краката му бяха обути в зимни ботуши и непромокаеми панталони, ръцете му бяха скрити в дебели ръкавици. Носеше дебела шуба и кожена ушанка. Беше висок и строен с яркосини очи и обветрено лице. Представи се като Андрю Питърсън, заместник-началник на полицейското управление в Болтън, после свали ръкавиците си и тръгна да се здрависва с всеки от пътниците, демонстрирайки провинциално простодушие и искрено желание да помогне. Но като се вгледа внимателно в умните му, обградени от бръчици сини очи, Ричър усети някакъв фалш. За него беше ясно, че този Питърсън е съобразителен човек, който съвсем не мисли единствено за закъсалия сред бурята автобус.
Това негово убеждение се затвърди в момента, в който полицаят започна да задава въпроси. Кои са пътниците? Откъде са? Накъде пътуват? Имат ли резервации за нощувка? Отговорите бяха лесни, поне за Нокс и двайсетимата туристи от Сиатъл, пътуващи от предишната си спирка в музея „Дакоталенд“ до следващата в Маунт Ръшмор. Да, те имат потвърдени резервации в някакъв крайпътен мотел близо до паметника — тринайсет стаи, разпределени между четири брачни двойки и още толкова приятели, плюс четири единични стаи и още една за шофьора.
Една подробна и вярна информация, която обаче едва ли беше важна при създалите се обстоятелства.
Питърсън поиска да види документите и Нокс му показа потвърждението на резервацията.
А после той се обърна към Ричър и с усмивка попита:
— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете кой сте вие, сър?
Много от провинциалните ченгета бяха бивши военни, но според Ричър този не беше от тях. Просто нямаше такова излъчване. По-скоро беше местен човек, който не е пътувал по света. Вероятно беше завършил тукашната гимназия, а после беше предпочел да остане и да служи на хората, които познаваше. Безспорно експерт по местните проблеми, но със слаби познания за всичко останало. Готов да даде всичко от себе си, когато се наложи.