— Как разбрахте дали са се познавали? — попита Сакс.
— Той твърдеше, че не се познават, но намерихме две бележки, писани от нея. Една в офиса й, другата — в къщата. Едната беше: „Арт — да пийнем нещо." Другата — „Артър". Само толкова. А, освен това името му беше в бележника й с телефони.
— Неговият номер ли? — намръщи се Райм.
— Не. Предплатена карта за мобилен. Няма възможност да вземем разпечатка за разговорите.
— Значи предполагате, че са били повече от приятели, така ли?
— Мина ни през ума. Защо иначе ще говори с предплатена карта, вместо да й даде служебния си номер? — Детективът се изсмя. — На нея явно й е било все едно. Ще се изненадате какви неща приемат хората, без да задават много въпроси.
„Няма какво толкова да ме изненада" — помисли си Райм.
— Ами телефона?
— Не го намерихме.
— Мислите, че я е убил, защото е настоявала да напусне жена си, така ли?
— Това ще бъде тезата на обвинителя. Или нещо подобно.
Райм се замисли какво знае за братовчед си, когото не беше виждал от повече от десет години, и за онова, което току-що беше чул. Не можеше нито да потвърди, нито да отрече чутото.
— Някой друг има ли мотив? — поинтересува се Сакс.
— Не. Близките на жертвата казват, че излизала от време на време с мъже, но нищо сериозно. Не знаят имена. Няма нищо сензационно. Дори ми хрумна, че може жена му — Джуди, да го е направила, но тя има алиби.
— Ами Артър?
— Не. Твърди, че е ходил да тича, но няма кой да потвърди, че го е видял. В щатския парк „Клинтън". Голямо място. И доста пусто.
— Интересно как се е държал по време на разпита — отбеляза Сакс.
Лагранж се засмя:
— Интересно, че повдигате въпроса. Това е най-странното в цялото разследване. Изглеждаше като замаян. Втрещи се, когато ни видя. Арестувал съм доста хора, някои — професионалисти. Хора с опит, имам предвид. Но никой не се е преструвал на невинен толкова успешно и с такава лекота. Голям актьор. Спомняте ли си да е имал такива заложби, детектив Райм?
Райм не отговори. Вместо това попита:
— Какво стана с картината?
Кратко мълчание.
— Това е другото. Още не сме я намерили. Не беше в къщата му, но хората ни намериха пръст по задната седалка на колата и в гаража. Съвпада с проби от парка, където е ходил да тича. Предполагаме, че я е заровил някъде.
— Един въпрос, детективе — каза Райм и замълча.
От другата страна на линията последва пауза, чуха се приглушени думи на фона на вятъра.
— Казвайте.
— Може ли да видя документацията?
— Документацията? — Не беше въпрос, по-скоро признак на колебание. — Случаят е ясен. Водим всичко според правилата.
— Не се съмняваме — побърза да уточни Сакс. — Но доколкото разбрахме, той е отказал да приеме споразумение.
— О, искате да го убедите да приеме? Да, разбирам. Така е най-добре за него. Е, при мен има само копия. Цялата документация е при прокурора. Но мога да ви изпратя докладите. След ден-два, става ли?
Райм поклати глава. Сакс каза:
— Ако говорите с хората в архива и няма проблеми, мога лично да отида да ги взема.
Вятърът отново засвири от микрофона, после внезапно спря. Лагранж се беше прибрал на завет.
— Да, добре. Ще им се обадя още сега.
— Благодаря.
— Няма защо. Късмет.
След като затвориха, Райм се усмихна:
— Беше добра идея. Да споменеш за споразумението.
— Трябва да познаваш събеседника си.
Сакс преметна чантичката си през рамо и тръгна към вратата.
4
Сакс се върна от „Полис Плаза" много по-бързо, отколкото ако беше използвала градския транспорт — или ако спираше на светофарите. Райм знаеше, че е карала с включена сигнална лампа на предното табло на червения си шевролет „Камаро SS", модел 1969, който беше боядисала в този цвят преди няколко години, за да е в тон с неговата инвалидна количка. Също като тийнейджърка, тя все още търсеше повод да пришпори мощната кола и да остави следи от гуми по асфалта.