Райм набързо прегледа досието. Погледна другите документи, закачени на белите дъски. Нещо не беше както трябва.
Отново телефонира на Шарнек.
— Родни, кажи ми… Какво място на диска заема файл от трийсет страници? Като досието от ССД, което сега е пред мен.
— Хе. Досие. Само текст, предполагам.
— Да.
— Ако е в архива, значи трябва да е компресиран. Да кажем… двайсет и пет килобайта. Най-много.
— Това е доста малко, нали?
— Хе. Като пръдня в урагана от данни.
Райм завъртя очи при това сравнение.
— Имам още един въпрос.
— Хе. Казвай.
Главата й пулсираше от болка, устните й кървяха от удара в стената на къщата.
След като допря бръснача до гърлото й, убиецът взе пистолета й и я завлече през вратата на мазето в предната част на къщата, съвременно обзаведена в строг стил, наподобяващ черно-белия декор в ССД.
После я блъсна през една врата в задната част на хола.
По ирония се оказа, че това е килер. Убиецът я избута между някакви дрехи, миришещи на застояло, и отвори друга врата на задната стена, вкара я вътре и й взе радиостанцията, телефона, ключовете и сгъваемото ножче от задния джоб на панталоните. Завлече я при един радиатор между високи купчини стари вестници и я закопча с белезници за студената метална тръба. Тя се огледа. Мястото беше раят на вещомана — влажно, мрачно, вонящо на старо, на застояло и пълно с повече боклук и вехтории, отколкото бе виждала някога на едно място. Убиецът занесе нещата й на голямо бюро, отрупано с какво ли не. Със собствения й нож започна, да разглобява мобилния й телефон. Работеше прилежно, наслаждаваше се на всяка част, която вадеше, сякаш правеше дисекция.
Обект 522 все още седеше на бюрото и пишеше нещо на компютъра. Беше заобиколен от огромни купчини вестници, цели кули от сгънати хартиени пликчета, кибритени кутийки, стъклени съдове, кутии с надписи „Цигари", „Копчета", „Кламери", стари бирени и консервени кутии от шейсетте и седемдесетте, препарати за чистене. Стотици други опаковки.
Тя обаче не се интересуваше толкова от колекцията. Ужасено размишляваше как ги бе измамил. Обект 522 изобщо не беше някой от техните заподозрени. Оказваше се, че са грешили, като подозираха нахаканите мениджъри, техниците, клиентите, някой хакер или въображаем наемник на Андрю Стърлинг, вършещ черната работа за фирмата.
При все това беше служител на ССД.
Защо, по дяволите, не се беше досетила за най-очевидното?
Пет-двайсет и две бе служителят от охраната, който я беше завел в хранилищата в понеделник. Сакс си спомняше табелката с името му. Джон. Фамилията му беше Ролинс. Сигурно я бе видял да идва с Пуласки във фоайето на ССД в понеделник и бързо беше предложил услугите си да ги заведе до кабинета на Стърлинг. После се беше навъртал навън, за да научи повече. А може би дори предварително е знаел, че ще отидат, и бе уредил той да бъде на смяна тази сутрин.
Човекът, който знае всичко…
Докато я развеждаше из „Сивата скала", тя трябваше да се досети, че служителите от охраната имат достъп до всички хранилища и Приемния център. Спомни си, че когато човек влезе в хранилищата, вече няма нужда от парола, за да се включи в „Инър-съркъл". Все още не можеше да си обясни как е успял да изнесе дискове с информация за жертвите си — въпреки претърсването на излизане — но някак го беше направил.
Тя присви очи, като се надяваше болката в главата й да понамалее. Не се получи. Погледна стената пред бюрото, където висеше някаква картина — много реалистичен семеен портрет. Разбира се — платното на Харви Прескът, заради което беше убил Алис Сандърсън и бе уличил невинния Артър Райм.
Когато зрението й най-после се нагоди към сумрака, Сакс се зае да огледа по-добре врага. Не му беше обърнала особено внимание, докато я развеждаше из ССД. Сега обаче го виждаше ясно — слаб, блед, малко безличен, но с хубави черти. Хлътналите му очи се движеха бързо, пръстите му бяха много дълги, ръцете — силни.
Убиецът усети, че го наблюдават. Обърна се и я погледна. Пак се обърна към компютъра и продължи да пише трескаво. На пода бяха натрупани още десетина клавиатури, повечето — счупени или с изтъркани клавиши. Безполезни за всеки друг освен за него. Обект 522, разбира се, не беше способен да ги изхвърли. Наоколо имаше хиляди бележници, изписани с дребен, равен почерк — от тях явно бяха хартиените частици, които бяха намерили на едно от местопрестъпленията.