Намръщвам се и казвам, че не съм получавал нищо. Да се обади пак в магазина. Иде ми да му прережа гърлото, задето прекъсна срещата ми с Амелия 7303, но, разбира се, само се усмихвам съчувствено.
Той се извинява, че ме е обезпокоил. „Приятен ден, сигурно и вие сте доволни, че най-после довършиха този ремонт на улицата…"
Влизам в къщата и отново започвам да си мисля за моята Амелия 7303. Но като затварям вратата, изведнъж ме обхваща паника. Осъзнавам, че съм взел всичките й вещи — телефона, оръжията, сълзотворния спрей, ножа, но не и ключа за белезниците. Трябва да е в джоба й.
Този съсед ме разсея. Зная къде живее и ще го накажа за това. Сега обаче бързо влизам в моя Килер, изваждам бръснача от джоба си. Бързо! Какво прави тя вътре? Дали им се обажда да дойдат да я спасят?
Тя се опитва да ми отнеме всичко! Мразя я! Страшно я мразя…
Единственото, което Амелия Сакс беше постигнала, докато Гордън го нямаше, бе да овладее паниката си. Отчаяно се опитваше да достигне ключа, но ръцете и краката й бяха затиснати от вестниците като в менгеме и нямаше как да премести тялото си, за да бръкне в джоба.
Да, беше преодоляла клаустрофобията, но болката бързо идваше на нейно място. Извитите й крака се бяха схванали, острият ъгъл на някакъв картон се забиваше в гърба й.
Надеждата й, че посетителят може да я спаси, умря. Вратата на скривалището отново се отвори и тя чу стъпките на убиеца. След минута Сакс вдигна очи и го видя да я гледа втренчено. Гордън заобиколи планината от хартия и приклекна, видя, че белезниците още са на ръцете й.
Усмихна се облекчено:
— Значи аз съм номер Пет-двайсет и две.
Тя кимна, почуди се откъде е разбрал кодовото име, което му бяха измислили. Вероятно от капитан Малой, след като го беше измъчвал, и тази мисъл още повече я вбеси.
— Предпочитам номер, който има връзка с нещо. Повечето числа се избират произволно. В живота има твърде много случайни неща. Това е датата, на която сте разбрали за мен, нали? Пет-двайсет и две. Това вече има някакъв смисъл. Харесва ми.
— Ако се предадеш, ще издействам споразумение.
— Да ми „издействаш споразумение"? — Той се изсмя зловещо, мрачно. — Какво споразумение може да се издейства за човек като мен? Убийствата бяха умишлени. Никога няма да изляза от затвора. Хайде, стига.
Гордън се скри за момент и когато се появи отново, носеше голямо парче найлон. Разпъна го на пода пред нея.
Сакс се вгледа в покафенялата от засъхнала кръв материя и сърцето й се разтуптя. Спомни си какво бе обяснил Тери Добинс за вещоманите и осъзна, че убиецът се опасява да не изцапа колекцията си с кръвта й.
Гордън постави касетофона на близката купчина вестници, която беше по-ниска от другите, само около метър. Най-горният бе вчерашният „Ню Йорк Таймс". В горния ляв ъгъл грижливо бе изписано число: 3529.
Каквото и да се опиташе да й направи, със сигурност щеше да го заболи. Сакс щеше да се бие със зъби, колене, крака. Да, много щеше да го заболи. Само да се приближи.
„Престори се на беззащитна — помисли си, — престори се на слаба. Примами го."
— Моля те! Боли… Не мога да си движа краката. Помогни ми да ги изпъна.
— Не. Казваш, че не можеш да си движиш краката, за да се приближа и да ме изриташ в гърлото.
Точно така.
— Не… Моля те!
— Амелия седем, три, нула, три… Мислиш ли, че не съм те проучил? В деня, когато с Рон четирийсет и две, осемдесет и пет дойдохте в ССД, отидох в хранилищата и ви проверих. Досието ти е доста информативно. Между другото, шефовете те харесват. Мисля, че се страхуват от теб. Ти си независима, луда глава. Караш бързо, стреляш добре, способна криминоложка си и за капак през последните две години някак си успяла да участваш в пет специални операции… Затова не е разумно да се приближавам до теб, без да взема предпазни мерки, нали?
Тя не го слушаше. „Хайде — мислеше си. — Приближи се. Хайде!"
Той отново се скри за момент и се върна с електрошоков пистолет.
„О, не… не."
Разбира се. Като охранител сигурно имаше цял арсенал. И от това разстояние нямаше как да не улучи. Той свали предпазителя и пристъпи към нея… но изведнъж спря, ослуша се.
Сакс също чу някакъв шум. Капеща вода?
Не. Трясък от счупено стъкло, като разбиващ се прозорец в далечината.
Гордън се намръщи. Направи крачка към вратата на килера — но тя внезапно се отвори и го блъсна назад.
В стаята нахълта някакъв човек с метална щанга в ръка, примигна, за да нагоди зрението си към полумрака.