Смачкан метален паралелепипед, само това бе останало от автомобила й, с който не се беше разделяла от тийнейджърските си години. Колата беше едно от Трите най-важни неща, наследени от баща й — заедно със силния характер и обичта към полицейската професия.
— Мога да ви покажа документите. — Смутеният управител на автоморгата размаха измачканите листове, благодарение на които колата й бе превърната в безформена купчина желязо.
„Хвърлена в коша", това беше изразът — означаваше, че колата е продадена за части, а остатъкът — даден за скрап. Разбира се, това бе пълна глупост — никакви пари нямаше да спечели от продажбата на части от четирийсетгодишна спортна кола в някакво забутано магазинче в Южен Бронкс. От това разследване обаче Сакс бе научила, че когато компютърът каже нещо, човекът винаги изпълнява.
— Съжалявам, госпожице.
— Тя е полицай — сопна се Пам Уилоуби. — Детектив.
— О! — измънка управителят на автоморгата, като се замисли за възможните усложнения и това никак не му хареса. — Съжалявам, детективе.
Все пак имаше защитата на документите. Изобщо не съжаляваше. Човекът остана още няколко минути, като пристъпваше от крак на крак. След това си тръгна.
Болката от загубата бе далеч по-мъчителна, отколкото зеленикавата синина от 9-милиметровия куршум, който я беше контузил през бронираната жилетка снощи.
— Добре ли си? — попита Пам.
— Не.
— Искам да кажа, че по принцип не се разстройваш много.
„Не, не се разстройвам — помисли си Сакс. — Но сега съм разстроена."
Момичето нави един кичур от боядисана си на червени ивици коса около пръстите си, може би по-лека форма на нервния тик на полицайката. Сакс отново погледна грозната буца метал, около метър на метър и петдесет, сред още много такива.
Връхлетяха я спомени. Още като ученичка с баща си, заедно в малкия гараж през съботните следобеди, да ремонтират карбуратора или скоростната кутия. Усамотяваха се там по две причини — заради удоволствието от работата и компанията си и за да се скрият от киселото настроение на третия член на семейството: майка й.
— Разстояние между електродите? — питаше баща й, за да я изпита.
— При свещите — отговаряше младата Амелия, — нула цяло и трийсет и пет. Между нула цяло и трийсет и нула цяло и трийсет и две — задържане.
— Браво, Ейми.
Сакс си спомни и друга случка — една среща през първата й година в колежа. С момчето, което бе известно с инициалите Си Ти, се запознаха в една бруклинска закусвалня. Всеки се изненада от колата на другия. Амелия със своето камаро — тогава жълто с черни ивици за акцент, — той с хонда 850.
Сандвичите и безалкохолните свършиха бързо и понеже бяха само на няколко километра от една изоставена самолетна писта, състезанието беше неизбежно.
Той пръв набра скорост (все пак возилото на Амелия тежеше тон и половина), но след неколкостотин метра нейният звяр го настигна — той караше внимателно, а тя не — така продължи, свистейки по завоите, до финала.
После — най-любимото й пътуване от всички. След края на първото им съвместно разследване с Линкълн Райм, неподвижен, стегнат с колана на седалката до нея, със смъкнати прозорци и развети от течението коси. Тя постави ръката му на скоростния лост и я движеше, когато сменяше скоростите. Спомняше си виковете му във воя на вятъра:
— Мисля, че го чувствам! Да, чувствам го!
Колата вече я нямаше.
Съжалявам, госпожице…
Пам заслиза по насипа.
— Къде отиваш?
— Не може да слизате там, госпожице! — Собственикът размаха документите като предупредителен семафор.
— Пам!
Нищо не можеше да я спре. Момичето се приближи до металната буца и бръкна вътре. Задърпа силно и извади нещо, после се върна при Сакс.
— Дръж, Амелия.
Беше лепенката от волана, емблемата на „Шевролет".
Сакс беше готова да се разплаче.
— Благодаря, миличка. Хайде. Да се махаме оттук.
Върнаха се в Горен Уестсайд и спряха за един утешителен сладолед; Сакс бе уредила Пам да си вземе свободен ден от училище. Не искаше да вижда Стюард Евърет и момичето с готовност се съгласи.
Сакс се чудеше дали учителят ще се откаже толкова лесно. Както в евтините сериали — като „Писък" и „Петък тринайсети" — които с Пам често гледаха късно вечер, подкрепяйки се със солени бисквити и фъстъчено масло, Амелия знаеше, че бившите гаджета, подобно на убийците от филмите на ужасите, понякога имат способността да възкръсват.