— О, да. Всъщност, Линкълн, около трийсет са.
— Колкото и да са.
— Това не е „няколко".
— Искам да слезеш и да потърсиш нещо в тях.
— Какво?
— Парче бетон в малка пластмасова кутия. Около десет на десет сантиметра.
— Бетон ли?
— Искам да го подаря на някого.
— Нямам търпение да дойде Коледа да видя какво ще има в моя чорап. Кога искаш…
— Веднага. Моля.
Том въздъхна и излезе.
Райм продължи да наблюдава братовчед си, който още гледаше входната врата на къщата му. Не помръдваше.
Криминологът отпи още уиски.
Когато отново погледна, пейката беше празна.
Внезапното изчезване на братовчед му го разтревожи — и засегна. Той закара количката колкото можеше по-близо до прозореца.
Отново видя Артър — пресичаше улицата, пазейки се от колите. Вървеше към къщата.
Тишина. Дълго, дълго мълчание. Най-сетне звънецът иззвъня.
— Команда — заповяда бързо Райм на послушния компютър. — Отключи входната врата.