Изведнъж безпокойството, смътният страх от въображаемия паяк се завърна.
Но какво я притесняваше?
Алис предположи, че се дължи на неприятното изживяване от посещението на куриера, който по-рано същия ден бе оставил една пратка. Беше с бръсната глава, рунтави вежди, силен източноевропейски акцент и вонеше на цигари. Докато Алис подписваше разписката, той я огледа от главата до петите — очевидно похотливо — после помоли за чаша вода. Тя неохотно отиде да му донесе, а когато се върна, го завари по средата на хола, да зяпа уредбата й.
Каза му, че чака гости, и той си тръгна намръщен, сякаш се сърдеше на отношението й. Алис погледна през прозореца и забеляза, че мъжът се забави цели десет минути, преди да се качи в спрения на платното микробус и да се махне.
Какво е правил толкова време в сградата? Дали е проверявал…
— Ехо. Базата до Алис…
— Извинявай.
Тя се засмя, приближи се до дивана и седна при Артър, като докосна с коляното си неговото. Бързо забрави куриера. Чукнаха се. Имаха толкова общо в най-важните страни на живота: политика (даряваха на практика еднакви суми за демократите и участваха в благотворителните кампании на Националното радио), филми, храна, пътешествия. И двамата бяха неосъзнати протестанти.
Когато коленете им отново се докоснаха, той потърка нейното. После се усмихна и попита:
— Ами онази картина, която купи? На Прескът? Получи ли я?
Когато тя кимна, очите му заблестяха.
— Да. Вече имам платно на Харви Прескът.
Алис Сандърсън не беше богата жена по манхатънските стандарти, но бе инвестирала разумно и преследваше голямата си страст. Живо се интересуваше от Прескът, орегонски художник, който рисуваше фотореалистични семейни портрети — не на истински хора, а си ги измисляше. Някои бяха традиционни, други — не: с един родител, междурасови, хомосексуални. На пазара нямаше негова картина, която да се продава на цена, достъпна за нея, но въпреки това редовно получаваше каталози от галерии, които понякога продаваха негови творби. Миналия месец бе научила, че едно от ранните му платна може би ще бъде обявено за продажба за 150 000 долара. И наистина, собственикът реши да продаде картината и Алис извади парите от инвестиционната си сметка.
Това беше днешната пратка. Но сега тревогата заради куриера отново помрачи радостта й от получаването на картината. Спомни си миризмата му, похотливия му поглед. Алис стана и като се престори, че иска да дръпне завесите, погледна навън. Нямаше микробуси, нямаше гологлави типове, които да наблюдават апартамента й. Изкуши се да затвори и да заключи прозореца, но й се стори твърде параноично, пък и щеше да се наложи да обяснява.
Върна се при Артър, огледа стените и му каза, че не знае къде да закачи картината в малкия апартамент. За малко даде воля на фантазията си: представи си как Артър остава една съботна нощ, а в неделя след закуска й помага да намери идеалното място за картината.
С изпълнен с удоволствие и гордост глас попита:
— Искаш ли да я видиш?
— И още как.
Станаха и Алис тръгна към спалнята. Стори й се, че чува стъпки в коридора навън. По това време на деня всички други наематели би трябвало да са на работа.
Дали беше куриерът?
Добре, че не беше сама.
Стигнаха до вратата на спалнята.
Точно в този момент паякът изпълзя.
Внезапно Алис си даде сметка какво я тревожеше и то нямаше нищо общо с куриера. Не, беше свързано с Артър. Вчера, когато си говореха, той я попита кога ще пристигне картината на Прескът.
Тя му каза, че е купила картина, но никога не беше споменавала името на художника. Алис спря пред вратата на спалнята. Дланите й се изпотиха. Ако знаеше за картината, без тя да му е казала, значи можеше да е научил и други подробности за живота и ами ако всички тези приказки за общите неща помежду им са били лъжи? Ако предварително е знаел за любовта й към испанското вино? Ако е бил на дегустацията само за да може да се сближи с нея? Всички ресторанти, които и двамата познаваха, пътуванията, филмите…
Боже мили, тя бе пуснала в спалнята си мъж, когото познаваше само от няколко седмици. Беше беззащитна…
Алис се задъхваше… Затрепери.
— О, картината… — прошепна той, загледан в другия край на стаята. — Прекрасна е.
Чувайки спокойния му, приятен глас, тя се присмя на себе си: „Луда ли си?" Сигурно е споменала името на Прескът пред Артър. Опита се да се отърси от страха. „Успокой се — помисли си. — Твърде дълго живееш сама. Спомни си усмивките му, шегите му. Той мисли като теб. Успокой се."