— Тръгваш ли?
— Имаме важно разследване — отговори Сакс. — Отивам в центъра. Искаш ли да те закарам?
— Ами, да. Ще взема влака от кметството.
Пам се качи в колата.
— Как е учението?
— Знаеш вече.
— Къде е приятелят ти? — поинтересува се Амелия и се огледа.
За малко го изпусна.
Стюарт Евърет учеше в манхатънската гимназия, където ходеше и Пам. Излизаха от няколко месеца. Бяха се запознали в класната стая и веднага бяха установили, че вкусовете им за музика и книги съвпадат. И двамата бяха в кръжока по поезия на училището, което успокои Сакс, че момчето не е нехранимайко или хулиган.
Пам хвърли едната от раниците, пълна с учебници, на задната седалка и отвори другата. Отвътре се показа главата на рунтаво кученце.
— Здравей, Джаксън. — Сакс го погали.
Дребната болонка захапа бисквитата с форма на кокал, която полицайката извади от една поставка за чашки, чието единствено предназначение бе за съхраняване на различни кучешки лакомства (стилът на шофиране на Сакс изключваше държането на каквито и да било отворени съдове с течности в колата).
— Стюарт не можа ли да те изпрати дотук? Що за обноски са това?
— Имаше футболен мач. Много си пада по спортовете. Всички ли момчета са такива?
Сакс се изсмя, докато излизаше на платното:
— Почти.
Въпросът прозвуча малко странно от момиче на тази възраст, което би трябвало да знае всичко за момчетата и спортовете. Пам Уилоуби обаче не беше като повечето момичета. Бе загубила баща си още като дете — в умиротворителна мисия на ООН — а психически нестабилната й майка се беше забъркала с десни политически и религиозни групировки, все по-често прибягващи до насилие. Сега излежаваше доживотна присъда за убийство (беше участвала в бомбен атентат срещу сградата на ООН преди няколко години, при който бяха загинали шестима души). Амелия Сакс и Пам се познаваха оттогава, когато полицайката бе спасила момичето от отвличане. Скоро след това Пам пак беше изчезнала, но по чиста случайност Сакс отново я спаси.
Освободена от агресивната си майка, Пам бе отишла в приемно семейство от Бруклин (което Сакс провери основно като агент от Сикрет Сървис при подготовка на президентско посещение). На Пам й харесваше в новото семейство, но със Сакс продължиха да се виждат и бяха станали много близки. Докато приемната майка бе твърде заета с отглеждането на още пет по-малки деца, Сакс беше като по-голяма сестра за момичето.
Това беше добре и за двете. Амелия винаги бе искала да има деца. Смяташе да създаде семейство с бившия си сериозен приятел, но той, също полицай, се оказа най-лошият избор, който можеше да направи (накратко: корупция, рекет и затвор). След него не беше излизала с мъже, докато не се запозна с Линкълн Райм, и оттогава бяха заедно. Криминологът не обичаше много деца, но беше добър човек, грижовен и умен и умееше да разделя хладния професионализъм от интимния си живот (за разлика от повечето мъже).
На този етап обаче щеше да е трудно да създадат семейство: трябваше да се съобразяват с опасностите и жертвите на полицейската професия, с необуздаемата енергия, която и двамата чувстваха — и с несигурността за здравето на Райм в бъдеще. Оставаше им да преодолеят и една физиологическа бариера, макар че проблемът, както научиха, беше в Сакс, не в Райм (той бе напълно способен да има деца).
Затова засега грижите, които полагаше за Пам, й стигаха. Харесваше ролята си и я приемаше сериозно: момичето все по-лесно преодоляваше недоверието си към възрастните. Освен това Райм харесваше компанията на Пам. Понастоящем й помагаше при писането на книга, в която разказваше за живота си сред десните екстремисти, озаглавена „В плен". Том й беше казал, че има шанс дори да я поканят в предаването на Опра.
Докато задминаваше с висока скорост едно такси, Сакс каза:
— Така и не ми отговори. Как върви в училище?
— Чудесно.
— Готова ли си за теста в четвъртък?
— Ще го взема. Няма проблем.
Сакс се засмя:
— Днес дори не си отворила учебник, нали?
— Стига, Амелия. Беше такъв готин ден! Цяла седмица имахме скапано време. Трябваше да излезем.
Разумът караше Сакс да й напомни колко е важно да получи добри оценки в края на срока. Пам беше умна и четеше много, но след странното си възпитание трудно щеше да влезе в добър колеж. Сега обаче изглеждаше толкова щастлива, че Амелия отстъпи.
— Какво правихте?
— Само си приказвахме. Разходихме се до Харлем, около езерото. О, имаше и един концерт до хангара за лодки, свиреха само кавъри, но направо разбиха „Колдплей"… — Пам се замисли за момент. — Да, със Стюарт главно разговаряхме. За нищо съществено. Това е най-хубавото, ако питаш мен.