Уилямс отчаяно примижа и изпъшка възмутено.
Тази жена не се отказваше.
Тази жена…
Миналата година бе забърсал едно момиче, което беше не само хубаво, а и умно, и добро. Поне така изглеждаше в началото. Скоро след като връзката им стана сериозна обаче, тя се оказа истинска вещица. Сприхава, ревнива, отмъстителна. Неуравновесена… Ходиха около четири месеца — най-лошите в живота му. През повечето време се налагаше да защитава собствените й деца от майка им.
За доброто, което бе сторил, накрая се озова зад решетките. Една вечер Летиша замахна да удари дъщеря си, че не била измила достатъчно добре някаква тенджера. Уилямс инстинктивно хвана ръката на жената, докато разплаканото момиче избяга. Успокои майката и с това си помисли, че проблемът е приключен. След няколко часа обаче, докато седеше на верандата и обмисляше как да й отнеме децата, може би да ги върне на баща им, ченгетата пристигнаха и го арестуваха.
Летиша му предяви обвинения за нападение, като показа за доказателство синините, които пръстите му бяха оставили върху ръката й. Уилямс кипна от възмущение. Обясни какво е станало, но полицаите бяха принудени да го арестуват. Стигна се до дело, но Уилямс не позволи на детето да свидетелства в негова полза, макар че то искаше. Обявиха го за виновен и го осъдиха да полага общественополезен труд.
По време на делото обаче той свидетелства за жестокото отношение на Летиша към децата. Прокурорът му повярва и даде името на жената на Социалната служба. Техен представител дойде да разследва положението на децата, скоро й ги отнеха и попечителството беше дадено на баща им.
Летиша започна да тормози Уилямс. Това продължи доста време, но преди няколко месеца тя изчезна и той бе започнал да си мисли, че го е оставила на мира…
Сега обаче… това! Знаеше, че зад всичко стои тя.
Боже мили, какво е писано да изтърпи един мъж?
Той отново погледна. Не! Детективите бяха извадили пистолетите си.
Обзе го ужас. Може би беше наранила някое от децата си и твърдеше, че той го е направил. Не би се изненадал.
Ръцете му затрепериха и по страните му потекоха едри сълзи. Изпита същата паника, която беше почувствал в пустинята, когато се обърна към другаря си и в този момент усмихнатият младеж от Алабама се превърна в червена пихтия, разкъсан от иракска граната. До този момент Уилямс беше горе-долу добре. Бяха стреляли по него, беше го засипвал пясък от експлозии, беше припадал от горещина. Но да види как Джейсън се превръща в нещо… това дълбоко го промени. Посттравматичният стресов синдром, с който се бореше постоянно, сега го облада.
Абсолютен, безпомощен страх.
— Не, не, не, не.
Започна да се задушава. Преди няколко месеца бе престанал да взема лекарствата, защото си мислеше, че вече е по-добре.
Сега, докато гледаше детективите да се приближават към къщата, Леон Уилямс си помисли панически: „Бягай, спасявай се!"
Трябваше да се махне оттук. За да покаже, че Джанийс няма нищо общо, за да спаси нея и сина й — двама души, които обичаше — трябваше да изчезне. Закачи веригата на вратата, дръпна резето и изтича на горния етаж, грабна някаква чанта и набута в нея каквото се сети. Безсмислени неща: пяна за бръснене, но не самобръсначка; бельо, но не ризи; обувки, но не чорапи.
Взе още едно нещо от гардероба.
Пистолета си, 45-калибров „Колт". Не беше зареден — и през ум не му беше минавало да стреля по някого — но можеше да блъфира, за да си осигури път за бягство или да открадне кола, ако се наложи.
„Бягай! Сега!"
Уилямс хвърли прощален поглед към общата им снимка с Джанийс и сина й, от една екскурзия в Сикс флагс. Сълзите му отново потекоха, избърса очите си, метна чантата през рамо и опипвайки ръкохватката на тежкия пистолет, тръгна надолу по стълбите.
10
— Предният снайперист на позиция ли е?
Бо Хауман, бивш сержант от армията, а сега — командир на отряда за бързо реагиране на нюйоркската полиция, посочи към една сграда, която беше идеална позиция за стрелба към дворчето на къщата, обитавана Леон Уилямс.
— Да, сър — отговори един полицай, който стоеше наблизо. — А Джони държи на прицел задния двор.
— Добре.
Прошарен, късо подстриган и жилав, Хауман заповяда на двата щурмови отряда да заемат позиции:
— И не се показвайте.
Допреди малко Хауман беше в собствения си двор недалеч оттук и се опитваше да запали барбекюто с някакви въглища, останали от миналата година, когато му се обадиха, че е извършено изнасилване и убийство и има ясни улики, сочещи към вероятния извършител. Той веднага предаде мисията по разпалването на скарата на сина си, облече бойната си униформа и тръгна бързо, като си благодареше, че не е отворил първата си бира. Хауман спокойно шофираше след две бири, но до осем часа, след като е пил, не си позволяваше да стреля — а сега, в този прекрасен неделен ден, можеше да се наложи.