— Офейкал е, доколкото разбрах.
— Изчезнал яко дим — изсумтя Райм.
Дъските изскърцаха под тежестта на дебелака, който се приближи до таблицата с уликите и я огледа.
— Така ли го кръстихте? Пет-двайсет и две?
— Защото е двайсет и втори май. Какво стана с руската връзка?
Селито сякаш не чу въпроса.
— Господин Пет-двайсет и две оставил ли е нещо на местопрестъплението?
— Скоро ще научим. Хвърлил е плика с уликите, които е смятал да остави. Всеки момент ще ми ги донесат.
— Това вече е полезно.
— Чай, кафе?
— Да — обърна се детективът към Том, който също бе влязъл в стаята. — Благодаря. Кафе. Имаш ли обезмаслено мляко?
— Два процента.
— Добре. Ами от онези бисквити като миналия път? Шоколадовите?
— Само курабийки с овесени ядки.
— Те също са вкусни.
— Мел? — попита Том. — Ти искаш ли нещо?
— Ако ям или пия около работната маса, ще ми се развикат.
Райм се сопна:
— Не съм виновен аз, че адвокатите на защитата толкова обичат да отхвърлят веществени доказателства поради странични замърсявания. Не измислям аз правилата.
— Виждам, че настроението ти не се е подобрило — отбеляза Селито. — Какво става в Лондон?
— Точно сега не ми се говори за това.
— Е, за да те ободря, имаме още един проблем.
— Малой?
— Да. Чул, че Амелия извършва оглед и е наредила специална акция. Зарадвал се, като си помислил, че е по случая „Денко", но много се вкиснал, когато разбрал, че не е. Попита дали има връзка с теб. Готов съм да поема юмрук в лицето вместо теб, Линк, но не и куршум. Изтропах те… О, благодаря.
Селито кимна на Том, който донесе кафето и бисквитите. Болногледачът постави друга чаша и чинийка на масата до Купър, който си сложи гумени ръкавици и взе една бисквита.
— За мен малко уиски, ако може — побърза да поръча Райм.
— Не.
Том излезе.
Райм се намръщи:
— Очаквах, че Малой ще ни отреже, след като научи за специалната акция, но сега, след като сме по гореща следа, имаме нужда от подкрепата на началството. Какво ще правим?
— По-добре бързо измисли нещо, защото иска да му се обадим. Спешно.
Селито отпи глътка кафе и с известна неохота остави половината от нахапаната бисквита, явно решен да не я дояде.
— Имам нужда от подкрепата на началството — натърти Райм. — Изпратил съм хора да търсят този негодник.
— Да се обадим тогава. Готов ли си?
— Да, да.
Селито набра и включи микрофона.
— Намали звука — предупреди Райм. — Подозирам, че ще има викове.
— Малой на телефона.
Райм чу свистене на вятър, гласове и звън на съдове и прибори. Може би следобедна закуска.
— Капитане, тук съм с Линкълн Райм. Включени сме на микрофон.
— Добре, какво, по дяволите, става? Можехте да ми кажете, че Линкълн иска да използва специалния отряд. Не знаехте ли, че съм забранил всякакви специални акции до утре сутринта?
— Не, не е знаел — отговори Райм.
— Да, но знаех достатъчно, за да се досетя — измънка Селито.
— Трогнат съм, че така се подкрепяте взаимно, но въпросът е защо не ми казахте.
— Защото имахме добра възможност да заловим опасен изнасилвач и убиец. Сметнах, че не можем да си позволим забавяне.
— Аз не съм дете, лейтенант. Вие ми излагате фактите, а аз решавам какво да се прави. Такава е системата.
— Съжалявам, капитане. Тогава решението ми се стори правилно.
Мълчание. После:
— Обаче се е измъкнал.
— Да — потвърди Райм.
— Как?
— Събрахме спешно екип, но подготовката не беше от най-добрите. Извършителят е бил по-близо, отколкото очаквахме. Предполагам, че е видял някоя от колите или някого от екипа. Избяга. Но остави улики, които могат да ни помогнат.
— И те сега пътуват към лабораторията в Куинс… или към вас?
Райм и Селито се спогледаха. В институции като Нюйоркското полицейско управление хората се издигат в йерархията благодарение на опит, амбиция и бърз ум. Малой вече бе предвидил действията им.
— Помолих да ми ги донесат тук — отговори Райм.
От микрофона се чу отегчена въздишка.
— Линкълн, надявам се, че разбирате проблема, нали?