— Не разбирам за какво говорите.
Той като че ли й повярва.
— Е, тогава… — Изведнъж се ококори и се втренчи в ханша й. — Чакайте, телефонът включен ли е?
— Ами, да.
— Боже всемогъщи на небесата! Луда ли сте?
— Аз…
— Защо не изскочите гола на улицата да крещите на всеки непознат адреса си? Извадете батерията. Не е достатъчно просто да го изключите. Батерията!
— Няма да го направя.
— Извадете я. Или веднага се махайте. Изключете и джобния си компютър. И пейджъра.
Сакс заяви решително:
— Няма да рискувам да изтрия паметта на джобния си компютър. Телефонът и пейджъра ще ги изгася.
— Добре — изръмжа той и се наведе да гледа, докато тя извади батериите от двете устройства и изгаси компютърчето.
След това Сакс поиска документите му за самоличност. Той се поколеба, но извади шофьорска книжка. Адресът беше Гринидж, Кънектикът, един от най-лъскавите градове в околността на Ню Йорк.
— Не съм дошла във връзка с писмата ви, господин Йоргенсен. Искам само да ви задам няколко въпроса. Няма да ви отнемам много време.
Той й махна към вехтия диван и седна на един скърцащ стол до бюрото. Сякаш не можеше да се сдържи, обърна се към книгата и отряза ивица от гърба й с ножа, който бе оставен наблизо. Работеше с острието като специалист — бързо и точно. Сакс се зарадва, че бюрото ги дели и пистолетът й е подръка.
— Господин Йоргенсен, идвам във връзка с едно убийство, което бе извършено тази сутрин.
— А, да, разбира се. — Той наду бузи и я погледна с изражение на примирение и отвращение. — И какво твърдите, че съм направил този път?
Този път?
— Става дума за изнасилване и убийство, но знаем, че не сте замесен. Били сте тук.
Той се ухили ехидно:
— Аха, следите ме. Разбира се. — Намръщи се. — По дяволите!
Това беше реакция на нещо, което намери или не успя да намери в парченцето от книгата, която разфасоваше. Хвърли го в боклука. Сакс забеляза полуотворени найлонови пликове, съдържащи останки от дрехи, книги, вестници и кутийки, всичките нарязани на парчета. После надникна в по-голямата микровълнова фурна и видя, че и там има книга.
„Човекът има фобия от микроби" — помисли си.
Той забеляза накъде гледа и обясни:
— Микровълните са най-доброто средство за унищожаването им.
— На бактериите ли? На вирусите?
Той се изсмя на въпроса й, сякаш го прие за шега. Кимна към учебника на бюрото.
— Понякога обаче много трудно се откриват. Но трябва да ги намеря. Човек трябва да познава врага си. — Кимна към микровълновата печка. — А много скоро ще започнат да правят такива, дето не можеш да ги унищожиш и с атомна бомба. Вярвайте ми.
Те… тях… Сакс бе работила няколко години като патрулиращ полицай. Районът й беше около Таймс Скуеър — е, преди да го преименуват на „Дисниленд Норт". Полицай Сакс имаше богат опит с бездомници и емоционално разстроени. Разпознаваше симптомите на параноята, може би дори и на шизофренията.
— Познавате ли Леон Уилямс?
— Не.
Тя му каза имената на убитите и на изкупителните жертви, включително на братовчеда на Райм.
— Не, не съм чувал никое от тези имена.
Изглеждаше, че говори истината. За половин минута книгата погълна цялото му внимание. Откъсна една страница, вдигна я и пак се намръщи. Захвърли я настрани.
— Господин Йоргенсен, номерът на тази стая бе записан на бележка, която намерихме близо до местопрестъплението днес.
Ръката, с която държеше ножа, застина във въздуха. Йоргенсен я погледна уплашено. Попита задъхано:
— Къде? Къде, по дяволите, я намерихте?
— В една кофа за боклук в Бруклин. Беше залепнала за някои улики. Възможно е убиецът да я е изхвърлил.
— Знаете ли името му? — зловещо попита той. — Как изглежда? Кажете ми!
Надигна се от стола и лицето му стана яркочервено. Устните му затрепериха.
— Успокойте се, господин Йоргенсен. Спокойно. Не сме сигурни, че той е оставил бележката.
— О, той я е оставил. Мога да се обзаложа. Това копеле! — Наведе се напред. — Знаете ли името му?
— Не.
— Кажете ми, по дяволите! Поне веднъж ми помогнете с нещо. След всичко, което ми причинихте!
— Ако мога да ви помогна, ще го направя — твърдо заяви тя. — Но сега се успокойте. За кого говорите?
Той остави ножа и се облегна назад, отпусна рамене. Тъжно се усмихна.
— Кой? Кой? Ами, Бог, разбира се, кой друг?
— Бог ли?
— Аз съм Йов. Знаете ли за Йов? Невинният човек, когото Бог измъчвал. Всички изпитания, на които го подложил? Това е нищо в сравнение с това, което аз съм преживял… О, да, той е. Открил е къде се крия и е записал адреса на вашата бележка. Мислех си, че съм се измъкнал. Но той пак ме намери.