Изпрати я до вратата и се наведе към нея. Тя усети миризмата на непрани дрехи. Той се вгледа настойчиво в лицето й с кръвясалите си очи.
— Полицай, чуйте ме. Знам, че имате голям патлак на кръста. Обаче той няма да ви помогна срещу този тип. За да го застреляте, трябва да се приближите. На него обаче не му трябва да се приближава. Може да си седи спокойно някъде, да пие червено вино и да разбие живота ви на пух и прах. — Йоргенсен кимна към книгата в ръката й. — А сега, след като това е у вас, вие също сте заразена.
13
Гледах новините (в наши дни има толкова много ефикасни начини да получиш информация), но не казаха нищо за застреляна червенокоса полицайка в Бруклин.
Поне са се стреснали.
Сигурно вече са на нокти.
Чудесно. Защо аз да съм единственият?
Вървя по улицата и размишлявам: „Как се случи? Как е възможно да се случи така?
Не е добре, не е добре, не е, не е…"
Като че ли знаеха точно какво смятам да направя, коя е жертвата ми.
Знаеха, че отивам към къщата на Леон 6832 точно в този момент.
Как?
Припомням си данните, сравнявам ги, анализирам ги. Не, не мога да разбера как успяха.
Засега. Трябва да помисля още.
Нямам достатъчно информация. Как мога да си вадя заключения, ако нямам данни? Как?
„По-бавно, по-бавно" — казвам си. Когато бързат, шестнайсетичните изпускат данни, разкриват всякаква информация, поне за тези, които са достатъчно умни, за да я уловят, за тези, които могат да си правят изводи.
Шляя се по сивите улици, неделният ден вече не ме радва. Ужасен ден, провален. Слънцето изгаря и е забулено от мараня. Градът е студен, враждебен. Шестнайсетичните са цинични, насмешливи и надути.
Мразя ги!
Дръж главата си наведена, преструвай се, че се радваш на хубавия ден.
И най-вече — мисли! Анализирай. Как един компютър, изправен пред този проблем, ще анализира данните?
Мисли. Как биха могли да разберат?
Една пресечка, втора, трета, четвърта…
Не достигам до отговор. Само до един извод: те са добри. И до друг въпрос: Кои точно са те? Предполагам…
Хрумва ми ужасна мисъл. О, не… Спирам и започвам да ровя в раницата. Не, не, не, няма го! Листчето беше залепнало за плика с уликите и съм забравил да го взема, преди да хвърля всичко в кофата. Адресът на любимия ми шестнайсетичен: 3694-8938-5330-2498, моят домашен любимец — известен на всички останали като доктор Робърт Йоргенсен. Току-що бях открил къде е избягал, къде се опитва да се скрие, и бях записал адреса на едно листче. Бесен съм, че не го запомних и не хвърлих бележката.
Мразя се, мразя всичко. Как може да съм толкова невнимателен?
Плаче ми се, искам да закрещя…
Моят Робърт 3694! Две години той беше моето опитно зайче, моят експериментален обект. Лични данни, кражба на самоличност, кредитни карти…
Най-голямото удоволствие обаче бе да го съсипя, най-голямата възбуда. Като оргазъм, неописуема. Като кокаин или хероин. Да вземеш един нормален, щастлив семеен човек, добър, съвестен лекар, и да го унищожиш.
Е, не мога да рискувам сега. Приемам, че някой ще намери бележката и ще говори с него. Той ще избяга… и ще трябва да го пусна.
Днес ми отнеха още нещо. Не мога да опиша как се чувствам, когато се случи. Болката изгаря като огън, обхваща ме сляпа паника, сякаш падам и знам, че всеки момент ще се размажа в приближаващата се земя, но… не… още.
Бродя сред стадата от антилопи, тези шестнайсетични, шляещи се безцелно в почивния ден. Щастието ми е съсипано, спокойствието ми е унищожено. Докато само преди няколко часа гледах на всички с добронамерено любопитство или похотливо желание, сега искам само да се нахвърля върху някого и да нарежа бледата му плът с някой от осемдесет и деветте си бръснача.
Може би с модела „Крузиъс Брадърс" от края на деветнайсети век. Той е с по-дълго острие, дръжка от еленов рог и е гордостта на колекцията ми.
— Уликите, Мел. Дай да ги видим.
Райм имаше предвид намереното в кофата за боклук близо до дома на Леон Уилямс.
— Пръстови отпечатъци?
Първото, което Купър провери за отпечатъци, бяха найлоновите пликове — големия с уликите, които обект 522 е искал да подхвърли, и по-малките пликчета вътре, съдържащи все още несъсирена кръв и кървава хартиена кърпичка. Върху найлона обаче нямаше следи от пръсти — за съжаление на детективите, защото този материал ги запазва много добре. (Често отпечатъците върху найлон са видими, не латентни, и могат да се наблюдават с просто око, без помощта на специални химически вещества или облъчване.) Купър намери признаци, че извършителят е пипал пликовете с памучни ръкавици — от онези, които престъпниците предпочитат пред гумените, които задържат отпечатъците им от вътрешната страна.