Страшно ги мразя…
С трепереща ръка затварям кутията от пури. За момента не изпитвам удоволствие от съкровищата си.
Мразя, мразя, мразя…
Връщам се на компютъра и размишлявам: Може би няма опасност. Може би някаква странна серия от съвпадения ги е завела в къщата на Леон 6832.
Но не мога да рискувам.
Проблемът: Рискът да загубя съкровищата си не ми дава спокойствие.
Решението: Да продължа онова, което започнах в Бруклин. Да се боря. Да премахна заплахата.
Това, което повечето шестнайсетични, включително преследвачите ми, не разбират и което ги поставя в особено неравностойно положение спрямо мен, е следното: Аз вярвам в неизменната истина, че в този живот няма абсолютно нищо морално недопустимо. Защото знам, че има вечно съществуване, напълно, независимо от тези торби от кожа и органи, в които временно сме натъпкани. Имам доказателство: Само погледнете купищата данни за живота си, които започват да се натрупват още от раждането. Те са неизменни, съхраняват се на хиляди места, дублират се, архивират се, невидими и неунищожими. След като тялото ви изчезне, каквато е съдбата на всички тела, данните остават завинаги.
Ако това не е безсмъртната душа, не знам какво друго.
17
В спалнята беше тихо.
Райм бе освободил Том да прекара неделната вечер с Питър Ходинс, дългогодишния му партньор. Криминалистът много тормозеше болногледача. Не можеше да се сдържи и понякога съжаляваше за поведението си. От време на време обаче се опитваше да компенсира и когато Амелия Сакс останеше с него, както тази вечер, отпращаше Том. Младежът имаше нужда от повече личен живот извън тази къща и грижите за този сприхав стар инвалид.
Райм чу тропане от банята. Шумът на жена, приготвяща се за леглото. Звън на стъкло и отваряне на пластмасови капачки, съскане на аерозол, шуртене на вода, аромати, проникващи във влажния въздух.
Харесваше тези моменти. Караха го да си спомня живота в голямото Преди.
Това на свой ред го накара да си представи снимките долу в лабораторията. До тази на Линкълн със спортен екип имаше друга, черно-бяла. Беше на двама слабички младежи, около двайсетте, облечени с костюми. Стояха един до друг и ръцете им висяха изпънати, сякаш се колебаеха дали да се прегърнат.
Бащата и чичото на Райм.
Той често си мислеше за чичо Хенри. За баща си — не толкова. Така беше открай време. О, нямаше нищо срещу Теди Райм. По-младият от двамата братя бе просто твърде сдържан и срамежлив. Харесваше монотонната си работа с определено работно време, обичаше да чете и го правеше всяка вечер, изтегнат на големия изтъркан фотьойл, докато жена му Ан шиеше или гледаше телевизия. Теди се интересуваше от история, особено от периода на Американската гражданска война, което Райм предполагаше, че е било и причината да му дадат това име.
Момчето се разбираше добре с баща си, макар че Райм си спомняше много случаи на неловко мълчание, когато останеха сами. Онова, което те тревожи, обикновено ти прави по-силно впечатление. Онова, което те предизвиква, те кара да се чувстваш жив. Теди никога не правеше нещо, което да го разтревожи или предизвика.
Чичо Хенри обаче го правеше. Постоянно.
Не можеше да останеш с него в една стая за повече от няколко минути, без вниманието му да се фокусира върху теб като прожектор. Започваше с шеги, любопитни факти, клюки. И въпросите — някои от искрено любопитство, но повечето, зададени, с цел да те предизвика. Ох, как обожаваше интелектуалните спорове. Можеше да те смути, да те накара да се изчервиш, да те ядоса. Но също така те караше да се гордееш с редките комплименти, които правеше, когато знаеше, че си ги заслужил. От устата на чичо Хенри никога не можеше да чуеш незаслужена похвала или необосновано насърчение.
— Близо си. Помисли по-внимателно. Можеш. Когато е направил великите си открития, Айнщайн е бил съвсем малко по-голям от тебе.
Ако се справиш, вдигнатите в знак на одобрение вежди можеха да се сравняват със спечелване на наградата на Научния панаир в Уестингхаус. Твърде често обаче аргументите ти се оказваха слаби, предположенията ти — погрешни, критиката ти — плод на емоция, фактите — изкривени… Целта му обаче никога не беше да покаже превъзходството си над теб, а да ти покаже истината, да ти помогне да разбереш как се стига до нея. След като разбиеше доводите ти на пух и прах, той правеше всичко, за да разбереш защо.
Разбра ли къде грешиш? Изчисли температурата въз основа на неправилни предположения. Точно така! Хайде сега да се обадим на няколко телефона — да съберем тайфата и да отидем да гледаме „Уайт Сокс" в събота. Искам да излапам един голям хотдог на стадиона, а през октомври в Комиски Парк със сигурност няма да намерим никакви.