Линкълн обичаше интелектуалните дуели, често ходеше до Хайд Парк, за да слуша семинарите на чичо си или да присъства на срещите на неофициалните дискусионни групи в университета. Правеше го много по-често от Артър, който обикновено беше зает с други неща.
Ако все още беше жив, чичо му можеше да влезе в лабораторията на Райм и без да обръща внимание на неподвижното му тяло, да посочи апарата за газова хроматография и да изръмжи: „Защо още си губиш времето с тези глупости?" Щеше да разгледа таблиците на уликите и да започне да го разпитва как води разследването на случая „Пет-двайсет и две".
Да, но логично ли е този човек да се държи така? Обясними още веднъж с какво разполагаш.
Райм се замисли още веднъж за вечерта, която си беше спомнил по-рано: събирането за Бъдни вечер в годината, когато завършваше гимназия, в къщата на чичо му в Еванстън. Там бяха Хенри и Пола с децата им Робърт, Артър и Мари; Теди и Ан с Линкълн; няколко други лели, чичовци и братовчеди. Някой и друг съсед.
През по-голямата част от вечерта Линкълн и Артър играха билярд на долния етаж, като обсъждаха плановете си за следващата есен и колежа. Линкълн искаше да учи в Масачузетс, Артър също смяташе да кандидатства там.
И двамата бяха сигурни, че ще ги приемат, и обсъждаха дали да вземат обща стая в общежитието или да наемат цял апартамент някъде в града (ергенска бърлога или квартира за примамване на мацки).
После семейството се събра около голямата маса в столовата на чичо му. Вълните на езерото Мичиган се плискаха отвън, вятърът свиреше в голите сиви клони в задния двор. Хенри зае председателското място, както сядаше пред студентите си, властен и бдителен, с лека усмивка и стрелкащи се очи, следящ всички разговори наоколо. Разказваше вицове и разпитваше гостите за живота им. Интересуваше се от всичко, любопитстваше и понякога се опитваше да манипулира.
— Хайде, Мари, разкажи за стипендията си в Джорджтаун. Мисля, че всички сме на мнение, че ще бъде идеално за теб. Пък и Джери ще може да ти гостува през почивните дни с онази лъскава нова кола. Между другото, кога е срокът за записване? Струва ми се, че беше скоро.
Избягвайки погледа му, свитото момиче отговори, че покрай Коледа и последните изпити не е имала време да подготви документите. Скоро обаче щяла да го направи. Със сигурност.
Тайната цел на Хенри беше да накара дъщеря си да поеме ангажимент пред свидетели, независимо че щеше да живее далеч от годеника си още шест месеца.
Райм винаги бе смятал, че чичо му е можел да стане отличен адвокат или политик.
След като раздигаха остатъците от пуйката и пая с кайма и сервираха коняка, кафето и чая, Хенри покани всички в хола, при внушителната елха, бумтящата камина и строгия портрет на дядо му — с три докторски титли и професор в Харвард. Време беше за състезание.
Хенри задаваше научен въпрос и който отговореше пръв, печелеше точка. Тримата с най-висок резултат щяха да получат награди, избрани от Хенри и грижливо опаковани от Пола.
Усещаше се напрежение (винаги го имаше, когато Хенри командваше) и всички приемаха много сериозно състезанието. Бащата на Линкълн отговори на доста въпроси по химия. Ако задачата беше математическа, майка му, учителка по математика, даваше отговора още преди Хенри да е довършил условието. Основните конкуренти за първите места обаче бяха братовчедите Робърт, Мари, Линкълн, Артър и годеникът на Мари.
Към края, около осем часа, състезателите буквално седяха на ръба на столовете си. Резултатът се променяше с всеки въпрос. Дланите се потяха. По часовника на Пола, която засичаше времето, до края оставаха само няколко минути. Линкълн отговори на три въпроса един след друг и излезе напред. Мари завърши втора, Артър — трети.
Сред ръкоплясканията Линкълн се поклони театрално и прие голямата награда на чичо си. Още помнеше изненадата си, когато разви тъмнозелената хартия — вътре имаше прозрачна пластмасова кутия с двусантиметрово кубче от бетон. Наградата обаче не беше шега. Това бе парче от стадиона „Стаг фийлд" при Чикагския университет, където е проведена първата контролирана верижна ядрена реакция под ръководството на съименника на братовчед му, Артър Комптън, и Енрико Ферми. Хенри явно бе взел парчето след разрушаването на стадиона през петдесетте години. Линкълн много се трогна от наградата с такава историческа стойност и остана доволен, че е играл сериозно. Все още пазеше парчето в кашон в мазето.