Младият Линкълн обаче нямаше време да се наслаждава на наградата.
По-късно тази вечер имаше среща с Адриана.
Както семейството му, красивата червенокоса гимнастичка неочаквано бе изплувала в спомените му днес.
Адриана Валеска — второ поколение американка с полско потекло — работеше в кандидатстудентския консултационен кабинет в гимназията му. По-рано през изминалата година, когато отиде да подаде някаква молба при нея, той бе забелязал на бюрото й една доста изтъркана книга — романа „Чужденец в чужда страна" от Хайнлайн. В продължение на цял час след това обсъждаха книгата, по много въпроси бяха на едно мнение, за други спориха, докато Линкълн не осъзна, че е пропуснал часа по химия. Нямаше значение. Имаше по-важни неща.
Тя беше висока, стройна, носеше шини, които не си личаха, и фигурата й бе примамлива въпреки дебелия пуловер и клошираните дънки. Усмивката й беше ту пламенна, ту съблазнителна. Скоро започнаха да излизат — и за двамата това бе първата сериозна връзка. Ходеха на спортните състезания, от които единият от двамата се интересуваше, посещаваха експозицията на Торн в Художествената галерия, джазклубове в Стария град и от време на време се усамотяваха на задната седалка на нейния шевролет „Монца", която всъщност не приличаше на никаква седалка и затова бе точно това, което им трябваше. Адриана живееше близо до дома му, поне по маратонските стандарти на Линкълн, но и дума не можеше да става да ходи пеша (не можеше да й се появи потен), затова, когато можеше, той вземаше колата на баща си и отиваше при нея.
Можеха да говорят с часове. Както чичо му Хенри, Ади го провокираше.
Да, имаше и трудности. След година той щеше да отиде в колеж в Бостън, а тя — в Сан Диего да учи биология и да работи в зоологическата градина. Това обаче бяха само дребни усложнения, а Линкълн Райм — както сега, така и тогава — не приемаше усложненията за оправдания.
После — след нещастието и след като се разведе с Блейн — Райм често се питаше какво би станало, ако с Адриана бяха останали заедно. Всъщност през онази коледна нощ той почти се престраши да й предложи брак. Хрумна му да й подари не пръстен, а „един по-различен камък" — наградата от състезанието на чичо му.
Не се престраши заради времето. Докато седяха хванати за ръце на една пейка, от тихото нощно небе самоубийствено започнаха да се сипят снежинки и за броени минути косите и дрехите им се покриха с мокра бяла пелена. Тя се прибра и Линкълн побърза да си тръгне, преди пътищата да станат непроходими. Цяла нощ лежа с пластмасовата кутийка с бетонното парче до себе си и упражнява речта си, с която щеше да поиска ръката на Адриана.
Така и не го направи. Обстоятелствата ги разделиха, привидно незначителни събития ги изпратиха в различни посоки, като невидими атоми, разделени завинаги в огромното пространство на един стадион.
Всичко можеше да бъде различно…
Райм видя Сакс да разресва дългата си червена коса. Погледа я за известно време, доволен, че е останала тази нощ — беше по-радостен от обикновено. Двамата не бяха неразделни. Тъй като бяха силно независими хора, често предпочитаха да прекарват времето си сами. Тази нощ обаче Райм искаше тя да е до него. Когато се наслаждаваше на тялото й до неговото, рядкото чувство — с тези части от тялото си, които бяха способни на това — бе още по-неповторимо.
Любовта му към нея бе едно от нещата, които го мотивираха да спазва режима на физически упражнения — на компютризираната пътека за бягане и велоергометъра. Ако медицинската наука преминеше бариерите на сегашните си възможности — ако му позволеше отново да ходи — мускулите му щяха да са готови. Той обмисляше отново да се подложи на операция, която можеше да подобри състоянието му. Все още в експериментален стадий и свързана с много неясноти, тя беше известна като периферно нервно пренасочване — метод, за който от години се говореше, но малкото извършени опити не бяха дали положителни резултати. Наскоро обаче чуждестранни лекари извършваха такива операции с известен успех въпреки скептицизма на американската медицинска общност. Процедурата включваше хирургично свързване на нерви над мястото на травмата с нерви под нея. Като обиколен път около отнесен от порой мост.
Успешните операции бяха проведени главно при пациенти с по-леки увреждания от тези на Райм, но резултатите бяха впечатляващи: възстановяване на контрола над пикочния мехур, раздвижване на крайниците, дори прохождане. Последното не можеше да се очаква при него, но разговорите с японския лекар, който беше въвел метода, и негов колега от престижна университетска болница му бяха вдъхнали надежда, че състоянието му може да се подобри. Може би да възстанови сетивността и някои движения на ръцете, контрол над уринирането.