Небостъргачът в центъра на Ню Йорк беше трийсететажен сив монолит с гладки гранитни стени, в които проблесваха парченца слюда. Прозорците бяха тесни амбразури, което изглеждаше странно, имайки предвид смайващата гледка, която се откриваше от това място и тази височина. Тя познаваше сградата, известна като „Сивата скала", но досега не знаеше кой е собственикът й.
С Рон Пуласки — вече не с неделно облекло, а с тъмносиня униформа — седяха с лице към масивна стена със списък на различните клонове на фирмата по целия свят: в Лондон, Буенос Айрес, Мумбай, Сингапур, Пекин, Дубай, Сидни, Токио.
Доста големи…
Над списъка бе поставена емблемата на фирмата — наблюдателната кула със светещия прозорец.
Стомахът й леко се сви, когато си спомни прозорците на изоставената сграда срещу хотела на Робърт Йоргенсен. Спомни си думите на Райм по повод на инцидента с федералния агент в Бруклин.
Знаел е точно къде се намираш. Което означава, че те е наблюдавал. Внимавай, Сакс…
Тя огледа фоайето и видя петима-шестима бизнесмени, които чакаха. Изглеждаха притеснени и тя си помисли за президента на фирмата за обувки и страха му да не изгуби услугите на ССД. Изведнъж всички почти едновременно обърнаха главите си по посока на рецепцията. Фокусът на вниманието им бе дребен мъж, младолик и в добра физическа форма, който влезе във фоайето и се запъти директно към Сакс и Пуласки. Правеше големи крачки. Кимаше и се усмихваше, поздравяваше кратко (обръщайки се на малко име) почти всички.
Кандидат за президент. Това беше първото впечатление на Амелия.
Дребосъкът спря едва когато стигна до тях.
— Добро утро. Аз съм Андрю Стърлинг.
— Детектив Сакс. Това е полицай Пуласки.
Стърлинг беше с няколко сантиметра по-нисък от Сакс, но широкоплещест и изглеждаше в добра физическа форма. Носеше безупречно изгладена бяла риза с колосани маншети и яка. Ръцете му изглеждаха мускулести — ръкавите на сакото му бяха изпънати. Не носеше украшения. Усмихна се непринудено и около очите му се появиха фини бръчици.
— Заповядайте в кабинета ми.
Беше собственик на такава голяма компания… но въпреки това идваше да ги посрещне лично, вместо да изпрати някой подчинен да ги ескортира до тройната му зала.
Стърлинг се движеше бодро по широките, тихи коридори. Поздравяваше всеки служител, понякога се интересуваше как е минал уикендът. Те сякаш изяждаха с поглед усмивките му, когато му кажеха, че са прекарали добре, и изражението му на съчувствие, ако му съобщяха за болен роднина или пропуснат мач. Бяха десетки и той проявяваше личен интерес към всеки от тях.
— Здравей, Тони — каза на един чистач, който изсипваше кошче с нарязани документи в голям найлонов плик.
— Гледа ли мача?
— Не, Андрю, пропуснах го. Имах много работа.
— Може би трябва да направим уикендите по три дни — пошегува се Стърлинг.
— Гласувам с две ръце за това, Андрю.
Продължиха по коридора.
Сакс се съмняваше, че познава толкова хора в полицейското управление, колкото Стърлинг поздрави по време на петминутната им разходка.
Обзавеждането на компанията беше оскъдно: малки, стилни снимки и скици — нито една цветна — като миниатюрни петна върху безупречно белите стени. Мебелировката, също черно-бяла, беше семпла — и скъпа: „Икеа". Това бе един вид послание, предположи Сакс, но й се струваше твърде неприветливо.
Докато вървяха, тя си припомни какво бе научила през нощта, след като пожела лека нощ на Пам. Биографията на Стърлинг, изтеглена от Интернет, беше оскъдна. Бил много затворен — по-скоро като Хауард Хюс, отколкото като Бил Гейтс. Ранните му години бяха загадка. Тя не намери нищо за детството или за родителите му. Няколко статии даваха откъслечна информация за юношеството му. Започнал да работи на седемнайсет години: главно като търговски пътник и в телевизионния маркетинг, като постепенно продавал все по-скъпи продукти. Накрая — компютри. За хлапе със „седем осми завършена бакалавърска степен", както веднъж се изразил пред пресата, Стърлинг се смятал за добър търговец. Върнал се в колежа, завършил последната една осма от образованието си, после взел магистърска степен по информатика и инженерни науки за рекордно кратък срок. Статиите бяха все в поучителния стил на Хорейшо Алджър и включваха само подробности, възхваляващи ума и находчивостта му като бизнесмен.
Когато станал на двайсет, дошло „голямото пробуждане", както сам се изразяваше (малко в стила на китайски комунистически диктатор, помисли си Сакс). Стърлинг продавал много компютри, но не достатъчно, за да бъде доволен. Защо не печелел повече? Не бил мързелив. Не бил глупав.