Накрая осъзнал къде е проблемът: работел неефективно.
Същото се отнасяло за много други търговци.
Затова Стърлинг се научил да програмира и прекарвал седмици наред по осемнайсет часа на ден в една тъмна стаичка да пише софтуер. Заложил всичко и създал собствена фирма, основана на един принцип, глупав или гениален, още не можел да каже. Най-ценният й актив не бил собственост на фирмата, а на милиони други хора и в по-голямата си част безплатен — информацията за самите тях. Стърлинг започнал да събира база данни за потенциалните клиенти на определени отрасли от услугите и производството, демографски данни за района, където живеели, информация за доходите им, семейното им положение, превратностите във финансовото, юридическото и данъчното им състояние и много други неща — в личен и професионален план — всичко, което можел да купи, открадне или придобие по друг начин. „Ако има някакъв факт, искам да го знам" — обичал да казва.
Програмите, които пишел, ранната версия на системата за управление на бази данни „Уочтауър", били революционни за времето си и надскачали с много нашумялата SQL (произнасяно „Сикуъл", както научи Сакс). За броени минути „Уочтауър" решавала на кои потребители си струва да се обаждаш и как да ги прилъжеш и кои са неблагонадеждни (но имената им пак се продавали на други фирми за техните маркетингови цели).
Компанията растяла като чудовище в научнофантастичен филм. Стърлинг я преименувал на ССД, преместил седалището й в Манхатън и започнал да привлича в империята си по-малки фирми от информационния бизнес. Макар и трън в очите на организациите за защита на личната тайна, те не могли да уличат ССД в злоупотреби, както при скандала с „Енрон". Служителите трябвало да заслужат заплатите си — никой не получавал неприлично високи уолстрийтски бонуси — но ако фирмата печелела, печелели и те. ССД осигурявала обучение и консултации при покупка на жилище, стипендии за децата, а родителите получавали едногодишни отпуски по майчинство или бащинство. Компанията станала известна с фамилиарното общуване с работещите в нея и Стърлинг насърчавал вземането на работа на съпрузи, родители и деца. Всеки месец организирал безплатни курсове за мотивация и сплотяване на колектива в луксозни курорти.
Управителният директор не говорел за личния си живот, но Сакс научи, че не пушел, не пиел и никой не го бил чувал да изрече неприлична дума. Живеел скромно, вземал удивително малка заплата и държал богатството си под формата на акции в ССД. Избягвал висшето общество. Нямал луксозна кола и частен самолет. Въпреки уважението му към семейството Стърлинг се развеждал два пъти и в момента бил неженен. Имаше противоречиви данни дали има деца. Имал няколко къщи, но пазел местонахождението им в тайна. Може би защото познаваше силата на информацията, Андрю Стърлинг съзнаваше и опасностите от нея.
Стърлинг, Сакс и Пуласки стигнаха до дъното на дълъг коридор и влязоха в приемна с две бюра, всяко от които беше покрито с безупречно подредени купчинки листове и папки. Само един от секретарите беше в стаята — хубав младеж със строг костюм. На табелката на ревера му пишеше „Мартин Койл". Неговото работно място беше по-спретнатото — дори многобройните книги в секцията зад гърба му бяха подредени по височина, развеселена забеляза Сакс.
— Андрю. — Той кимна за поздрав на шефа си, без да обръща внимание на полицаите. — Телефонните ти съобщения са на компютъра ти.
— Благодаря. — Стърлинг погледна другото бюрото. — Джеръми провери ли ресторанта за коктейла с пресата?
— Да, тази сутрин. Отиде да занесе едни документи в адвокатската фирма. За другата работа.
Сакс се удиви, че Стърлинг има двама лични асистенти: очевидно единият се занимаваше с вътрешните дела, а другият — с външните. В полицията няколко детективи използваха една секретарка, ако изобщо имаха такава.
Влязоха в личния кабинет на Стърлинг, който не беше по-голям от всеки друг, който бе видяла във фирмата. Стените бяха голи. Въпреки воайорското прозорче на кулата от емблемата на ССД, прозорците на Стърлинг бяха със спуснати завеси, закриващи прекрасната гледка към града. Сакс потрепери от лек пристъп на клаустрофобия.
Стърлинг седеше на обикновен дървен стол, не на въртящ се кожен трон. Кимна им към други два, които поне бяха тапицирани. Зад него имаше етажерка с книги, които, странно, бяха подредени с гърбовете нагоре, а не напред. Посетителите можеха да видят какво чете само ако го заобиколят и погледнат отгоре или извадят някоя книга.