Той вдигна вежди:
— Хъм. Би било огромно количество работа, но теоретично е възможно… Добре. Ще ви дам списък на всичките ни клиенти, които са купили списъци, съдържащи имената на жертвите, през последните… да речем — три месеца? Не, може би шест.
— Това би трябвало да свърши работа.
Амелия започна да рови в куфарчето си — значително по-неподредено от бюрото на Стърлинг — и извади списък на жертвите и уличените невинни хора.
— Според договора с клиентите ни сме упълномощени да даваме информация за тях. Законово няма да има проблем, но ще са ни нужни няколко часа.
— Благодаря. Един последен въпрос за служителите ви… Въпреки че нямат достъп до хранилищата, могат ли да отварят досиетата на служебните си компютри.
Стърлинг кимна, впечатлен от досетливостта й, въпреки че въпросът намекваше, че убиецът може да е служител на фирмата.
— Повечето служители не могат — все пак трябва да пазим информацията си. Няколко обаче имат така нареченото „разрешение за неограничен достъп".
Уиткъм се усмихна:
— Да, но помисли кои са те, Андрю.
— Щом има проблем, трябва да обмислим всички възможности.
Уиткъм се обърна към Сакс и Пуласки:
— Работата е там, че хората с неограничен достъп са все членове на ръководството. Работят във фирмата от години. Като семейство сме. Ходим на партита заедно, на мотивационна почивка…
Стърлинг вдигна ръка, за да го прекъсне:
— Трябва да проверим и тази възможност, Марк. Искам проблемът да бъде отстранен. Искам отговор.
— Кой има неограничен достъп? — попита Сакс.
Той сви рамене:
— Аз. Началникът на „Продажби", началникът на „Технически операции". Мисля, че и директорът на „Личен състав" може да извади някое досие, макар да съм сигурен, че не го е правил. Също началникът на Отдела за законов надзор, шефът на Марк.
Каза й имената.
Сакс погледна Уиткъм, който поклати глава:
— Аз нямам.
О’Дей също нямаше.
— Асистентите ви? — попита Сакс, имайки предвид Джеръми и Мартин.
— Не… Освен това хората от поддръжката — техниците. Обикновените служители не могат да сглобят досие, но отделът има двама главни техници, които могат. Единият работи дневна смяна, другият — нощна.
Даде й и техните имена.
Сакс погледна списъка.
— Има един лесен начин да се разбере дали са невинни.
— Как?
— Знаем къде е бил убиецът в неделя следобед. Ако имат алиби, всичко е наред. Позволете ми да ги разпитам. Още сега, ако може.
— Добре — каза Стърлинг и я погледна одобрително; това би било „просто" решение на неговия „проблем".
Изведнъж Сакс си даде сметка за нещо странно. Всеки път, когато я погледнеше от първата им среща тази сутрин, той я гледаше винаги в очите. За разлика от много — ако не и повечето — мъже, които познаваше, Стърлинг нито веднъж не огледа тялото й, нито веднъж не се опита да флиртува. Тя се почуди какви ли са предпочитанията му в леглото.
— Може ли да видя системата за сигурност в хранилищата?
— Разбира се. Само оставете пейджъра, телефона и миникомпютъра си навън. И всички електронни носители. В противен случай всичките данни ще бъдат изтрити. И ще ви претърсят, когато излизате.
— Добре.
Стърлинг кимна на О'Дей, който излезе за малко и се върна с намръщения охранител, който бе довел Сакс и Пуласки от просторното фоайе на първия етаж.
Стърлинг й отпечата временен пропуск, подписа го и го даде на охранителя, който й направи знак да го последва.
Сакс беше доволна, че Стърлинг не отхвърли молбата й. Имаше скрит мотив да иска да посети хранилищата. Така не само щеше да покаже на повече хора, че се води разследване — и при малко късмет да примами убиеца в клопката — а и можеше да разпита охранителя, да провери онова, което й бяха казали О’Дей, Стърлинг и Уиткъм.
Младежът обаче мълчеше — като дете, чиито родители са му заръчали да не говори с непознати.
Минаха през няколко врати, коридори, слязоха по стълбите два етажа по-надолу. Скоро Сакс загуби ориентация. Мускулите й изтръпнаха. Помещенията ставаха все по-тесни и мрачни. Клаустрофобията й се засили — в цялата „Сива скала" прозорците бяха малки, но тук, все по-близо до хранилищата за данни, изобщо нямаше. Тя си пое дълбоко въздух. Не помогна.
Погледна името на ревера на служителя.
— Мога ли да попитам нещо, Джон?
— Да, госпожо?
— Каква е тази работа с прозорците? Защо са толкова малки — а тук няма никакви?