— Андрю се опасява, че някой може да снима поверителна информация отвън, например кодовете за достъп. Или бизнесплановете.
— Наистина ли? Възможно ли е това?
— Не знам. Понякога ни карат да проверяваме — да оглеждаме околните балкони, прозорците на близките сгради. Досега не сме видели нищо подозрително. Но Андрю настоява да го правим редовно.
Хранилищата бяха зловещи места, всяко с различен цвят. Хранилището за лична информация беше синьо, финансовото — червено, за обществените и държавните данни — зелено. Залите бяха огромни, но това не намаляваше клаустрофобията й. Таванът бе нисък, помещенията — мрачни, пътеките между наредените в редици компютри — тесни. Чуваше се постоянно бръмчене, тих монотонен шум. Климатнчната инсталация работеше на пълни обороти, но беше задушно.
Сакс не беше виждала толкова много компютри през живота си. Бяха масивни бели кутии и всеки бе маркиран, но не с числа или букви, а с ваденки на анимационни герои — Човека-паяк, Батман, Барни Ръбъл, Бързоходеца и Мики Маус.
— Спондж Боб? — изненада се тя, като кимна към един.
Джон за пръв път се усмихна:
— Това е още едно ниво на сигурност, измислено от Андрю. Имаме хора, които денонощно следят мрежата за разговори и статии, свързани със ССД и „Инър-съркъл". Ако някой спомене фирмата и името на някой анимационен герой, например Уили Койота или Супермен, значи се интересува твърде много от компютрите ни. Имената се забелязват по-лесно, отколкото ако бяха само числа.
— Хитро.
Каква ирония: Стърлинг предпочиташе да означава хората с числа, а компютрите — с имена.
Влязоха в Приемния център, боядисан в сиво. Беше по-малък от хранилищата и тук беше още по-потискащо. Украсата също се състоеше само от емблемата на наблюдателна кула със светъл прозорец и голям портрет с усмихнатото лице на Андрю Стърлинг. Отдолу пишеше: „Вие сте номер едно!"
Може би ставаше дума за мястото на фирмата на пазара или за награда, която са спечелили. А може би беше лозунг за важността на служителите. Въпреки това на Сакс й звучеше зловещо — сякаш си влязъл в списък, в който не е хубаво да бъдеш.
Фобията й от затвореното пространство се засилваше и дишането й се учести.
— Потискащо, а? — попита охранителят.
Тя се усмихна:
— Малко.
— Всички вършим работата си, но никой не се застоява в хранилищата повече от необходимото.
След като разчупи леда и предразположи Джон да отговаря с повече от една сричка на въпросите й, Сакс го разпита за охраната, за да провери дали Стърлинг и другите двама са казали истината.
Изглежда, че всичко беше така, както казваха. Джон повтори обясненията на шефа си: Никой от компютрите в тази част на сградата нямаше дисково устройство или порт за източване на данни, само клавиатури и монитори. Помещенията бяха изолирани — нямаше възможност за проникване на радиосигнали. Джон потвърди и онова, което Стърлинг и Уиткъм й бяха казали, че сами по себе си данните, от което и да е от хранилищата или от Приемния център са неизползваеми. Мониторите нямаха някаква особена защита, но за да влезеш в хранилищата, трябваше да покажеш служебна карта, да въведеш парола и да преминеш през биометрично сканиране — или да те придружава едър охранител, който да следи всяко твое движение (както правеше Джон сега, и то немного дискретно).
Мерките за сигурност извън хранилищата също бяха затегнати, както й бяха казали началниците. На излизане Сакс и охранителят бяха претърсени и трябваше да минат през скенер за метал и устройства с дебела рамка, наречено „данночистител". Машината предупреди:
— При преминаване през системата всички цифрови данни на компютри, дискове, телефони и други устройства се изтриват безвъзвратно.
На връщане към кабинета на Стърлинг Джон й каза, че не е чувал досега някой да е прониквал в ССД. О’Дей периодично провеждал учебни акции за залавяне на нарушители. Както повечето служители от охраната, Джон не носеше оръжие, но Стърлинг беше наредил в сградата да дежурят поне двама въоръжени пазачи по всяко време на денонощието.
Когато влезе в кабинета на директора, тя завари Пуласки седнал на голям кожен диван. Макар че не беше дребен, той изглежда смален — като ученик, който чака пред кабинета на директора. В нейно отсъствие младият полицай бе поел инициативата да провери Самюел Броктън — шефа на Уиткъм — който имаше право на неограничен достъп. В момента беше във Вашингтон. От хотела казали, че по време на вчерашното убийство е закусвал в трапезарията. Сакс записа тази информация, после разгледа всички имена от списъка: