Чувах как Дел Рио се мотка из кухнята и затворих очи.
Но не заспах.
Мислех за една нощ преди седем години. Летях с транспортен хеликоптер „Боинг CH-46“ за Кандахар, с четиринадесет морски пехотинци в товарното и Рик дел Рио на седалката до мен, който беше мой втори пилот.
Беше ужасна нощ.
Една изстреляна от боен джип ракета улучи хеликоптера ни и откъсна задното витло, запращайки машината в адски полет спираловидно надолу. Успях да я приземя, но бомбата си беше свършила работата.
Мъжете загинаха по ужасяващ начин. Повечето. Аз познавах всеки един от тях.
Изнасях един полумъртъв войник от товарното отделение, когато летящ шрапнел ме удари в гърба.
Сърцето ми спря… и аз умрях.
Дел Рио ме откри недалеч от горящите останки и блъска гърдите ми, докато не ме върна към живота.
След това се уволних и започнах работа към малка детективска агенция в Сенчъри Сити.
И тогава извратеният, манипулативен копелдак, баща ми, ме повика. Ухили ми се през плексигласовия прозорец в Коркоран и отново заяви, че ми предава бизнеса, но този път буквално. Връчи ми ключовете за Private и ми каза, че петнайсет милиона долара ме чакат в офшорна банкова сметка.
— Направи Private по-добра, отколкото беше по мое време.
Една седмица по-късно, след като го бяха намушкали под душа, той умря.
Рик нямаше богат баща.
Беше безстрашен и можеше да си служи с оръжие. След службата той се върна в Ел Ей. Извърши въоръжен грабеж, арестуваха го, осъдиха го и го хвърлиха в затвора. След като го пуснаха преждевременно за добро поведение, дойде да работи в Private и аз му купих тази къща.
Знаех всичко за Рик. Дължах му живота си, а той твърдеше, че ми дължи своя.
Приятелят ми влезе в стаята и ме извика по име. Вдигнах поглед и видях лице, което само майка на булдог би могла да обикне. Висок един и седемдесет, той беше бивш затворник и добре обучен морски пехотинец. Носеше поднос… поднос! Все едно беше медицинска сестра или сервитьор.
Изрита краката ми от масата и сложи подноса отгоре й. Беше направил сандвичи от остатъците от пилето, в намазани с тепанада и медена горчица франзели. Дори беше добавил и няколко листа салата. Носеше две бутилки бира и отварачка.
— Хапни си, Джак — каза моят помощник-пилот. — Ти ще спиш в спалнята горе. Не спори с мен за това. Горе е тъмно и ако се постараеш, можеш да спиш и девет часа.
— Не мога да ти взема стаята.
— Гледай — каза той и отвори капака на един диван. Разгъваше се на легло. — Вземи спалнята. Утре ще имаш тежък ден.
— Колийн.
— Колийн, безспорно. А получи ли съобщението ми? Имаш уговорка още сутринта. Кармине Ноча ще дойде да се срещне с теб.
11
Асистентът ми, Коуди Доус, ме накара да се спра до бюрото му и каза:
— Добро утро, Джак. Трябва да обсъдим някои въпроси…
— Само неотложните, Коуди. Още съм като парцал.
— Ясно, добре. Ами… това е предизвестие за напускането ми.
— Какво? Проблем ли има? Мислех, че тук ти харесва.
— Получих роля с реплики във филм на Ридли Скот. Ще имам реплики!
Той се ухили широко, плесна с ръце и май даже подскочи на място. Протегнах ръка, стиснах неговата и го поздравих:
— Радвам се за теб, Коуди. Честито.
— Няма да те зарежа просто така. Направил съм списък с няколко души, с които да се срещнеш. Сам ги проучих и отсях.
Въздъхнах:
— Е, добре, какво друго има?
Беше осем и половина сутринта в Лос Анджелис, което означаваше пет и половина следобед в Стокхолм. Биологичният ми часовник беше още по централноевропейско време.
— Господин Ноча е тук. Наложи се да го въведа в твоя офис.
— Мислех, че ще имам малко време, преди да се появи.
— Чакаше на улицата, Джак. В един мерцедес, заедно с още трима души от типа, които не би искал да се омъжат за сестра ти. Отворих входната врата. Той каза, че иска да влезе вътре, така че го доведох тук, горе. Прецених на място.
— Правиш ли още кафе?
— Да — ухили се Коуди.
Влязох в офиса си.
Състоеше се от две части — в единия край беше работният ми кът, а в другия — място за срещи. Кармине Ноча седеше на стол до бюрото ми.