От пясъка се разлетяха чайки, щом тя прекоси плажа, за да дойде до мен. От изражението й разбрах, че не бяхме приятели. Тя сложи ръка на бедрото си и каза:
— Ако си дошъл да разбереш дали аз съм казала на полицията, че те видях снощи, отговорът е да, Джак, без съмнение.
32
— Не съм бил на плажа миналата вечер — казах на Боби Нютън.
Тя беше свалила очилата си и сега я гледах в малките кървясали очи. Пиеше често и отрано. Още нещо, което не харесвах у нея.
— Не беше халюцинация. Ти говореше по телефона. Чух го да звънва. Изтичах покрай теб и ти викнах: „Ей, Джак“. Ти посочи телефона, все едно да ми кажеш, че говориш в момента. И после ми помаха. По онзи твой си начин.
— Какво? Казваш, че махам по някакъв… специфичен начин?
— Ето така.
Тя вдигна дясната си ръка, отметна назад дланта от китката с разперени пръсти, все едно държеше футболна топка. Аз бях играл в колежанския отбор. Томи не беше.
— Никой досега не ми беше казвал, че махам по необикновен начин.
— Ами, ето, аз ти казвам. Виждала съм те да ми махаш сигурно поне сто хиляди пъти, нали така?
— Било е след шест, Боби. Нали така си казала на полицаите.
— Е, и?
— Слънцето е залязвало. Може би си решила, че съм аз, защото си очаквала да ме видиш. Не съм бил аз, Боби.
— Обясни го на съдията — каза ми тя.
Боби вдигна ръка над главата, сви я като за топка и изприпка нататък по плажа.
Загледах се след нея.
За какво говореше тя, по дяволите?
Не съм бил на плажа в нощта, в която открих безжизненото тяло на Колийн в леглото си. Но Боби беше непоколебима. А като светски репортер имаше и добри връзки. Тя трябва да е разпространила мълниеносната мълва из интернет, според която аз бях заподозрян номер едно за убийството на Колийн.
Тръгнах обратно по плажа, на двайсетина крачки зад нея, и се чудех дали наистина беше видяла Томи и го беше помислила за мен.
Или изобщо не беше видяла никого?
Дали не беше скалъпила тази история, за да ми покаже колко гадно нещо може да бъде отмъщението?
От плажа отидох на алеята и се качих в колата си. Потеглих на юг по „Пасифик Коуст“ към Санта Моника. Исках да се срещна с най-близкия приятел на Колийн. Покрай нея той беше станал и мой приятел. Исках да бъда с някого, който я познаваше, който чувстваше това, което и аз, който можеше да разбере скръбта ми.
Главата ми се въртеше и следващия път, когато погледнах напред, се намирах на междущатски път 10 и не знаех аз ли управлявам ламборгинито, или то мен.
Прекрасно знаех обаче къде да намеря Майк Донахю. Представих си го така, както го бях видял за последно, застанал зад бара.
33
Таверната на Майк Донахю беше ирландска кръчма, в която се сервираше и храна, и сякаш беше взета от Голуей или Корк и просто беше пренесена в Лос Фелиз.
Когато Колийн дошла в Лос Анжелис за първи път, тя била решена да получи гражданство. В часовете след края на работния ден в Private и преди да се прибере да учи за изпита, тя минавала през бара на Донахю. Това било мястото, където всеки знае името ти и почти всеки пред и зад бара имал роднини в Ирландия. Майк Донахю бил от градче само на няколко километра от родния град на Колийн. Беше ходил на училище с баща й и когато се срещнали, той се превърнал в нейния чичо в Града на ангелите.
Вече бях пред таверната.
Червената рекламна табела със златни букви висеше над вратата, а на тротоара се тълпяха редовните посетители. Вътре бумтеше силна музика и клиентите се надвикваха с нея, за да се чуят. Барът беше добре претъпкан. В дъното се разиграваше напрегнато състезание по дартс.
Майк беше на канелките и разливаше бирите. Той беше набит мъж с гъста брада и дълбоки бръчки на челото и около очите, които бяха белези от пушенето, слънцето и смеха. Но когато вдигна поглед и ме разпозна на прага, аз съзрях непоносимата скръб в очите му.
Остави някакъв парцал на плота и излезе иззад бара. Изгубих го от поглед, докато се мъчеше да се провре през тълпата, но най-после разбута една група пияници и стигна до мен.
Така и не видях кога замахна.
Бях повален от един мъничък юмрук. Болката в челюстта ми сякаш ме прониза във всички посоки: носа, врата, рамото, та чак до върха на пръстите. Щом отворих очи, се оказах заобиколен от взрени надолу към мен гневни лица. Едното от тях принадлежеше на Майк.