Не бях добре дошъл тук.
Бях разбрал погрешно нещата. Както и Донахю.
Бях бесен — на всички и всичко. Исках да ги нападна, бързо и яростно. Щях да се справя с Донахю. Мислех, че мога да сваля и тримата биячи, застанали около него. А ако не успеех, може би един побой щеше да ми дойде добре.
Да превърнем емоционалната болка във физическа.
Изправих се с мъка на крака, а Донахю ме блъсна в гърдите и ме залепи на стената.
— Не трябваше да идваш тук, Джак — каза той. — Толкова съм ти ядосан, че мога да извърша шибано убийство пред Бога и пред свидетели.
Стиснах юмруци отстрани до тялото си.
— Майк, не съм го сторил аз. Не съм аз.
— Това ли е твоята версия?
— Версия ли? Та аз бях луд по Колийн. Защо бих искал да я убия?
— Може би си решил, че е започнала да ти се пречка, Джак.
— Послушай ме.
Отчаяно исках да го накарам да ми повярва. Сграбчих го за бицепсите, разтресох го и изкрещях в лицето му:
— Не съм го направил аз. Но ти обещавам, че ще открия кой е убил Колийн. И ще му причиня болка.
34
С едната си ръка притисках торбичка с лед към челюстта си, а в другата държах чаша бира „Гинес“. Донахю седеше срещу мен на малка маса в тъмния му ресторант, а между нас блещукаше свещ. След като си викахме в продължение на двадесет минути, бях успял да го убедя в невинността си.
— Казах ти, че съжалявам, нали, Джак? — каза Донахю с ирландския си акцент.
— Да, каза ми.
Той въздъхна.
— Всичко е наред, Майк. Разбирам те. Пък и няма пострадали.
Един сервитьор ми донесе вечеря — чиния с котлети и пържени картофи — и я постави пред мен. Отказах още едно питие и погледнах чинията раздвоен.
От една страна, не бях ял отдавна.
От друга обаче, ми се гадеше.
Храната беше начинът на Донахю да ми предложи примирие, така че оставих леда и хванах приборите.
— Тя беше тъжна — каза той. — Говорихме си за този неин приятел в Дъблин и мисля, че го обичаше, но той не караше сърцето й да прескача. Разбираш какво искам да кажа, нали?
— Не е била влюбена в него?
Донахю кимна.
— Искаш ли да ти нарежа месото, момче?
Усмихнах се през болка и забодох няколко картофа на вилицата.
— На мен не ми сподели това. Каза, че е щастлива.
— По-скоро се е правела на силна. Или пък е искала да разбере дали не си променил решението си. Дали още я обичаш. Както и да е, бях спрял да се тревожа, че ще се нарани сама. Не съм и подозирал, че някой може да й причини такова ужасно нещо.
— Всички я обичаха, Майк.
— Тогава защо? — попита ме Донахю и удари с юмруци по масата. Порцелановата чиния подскочи. Бирата се разплиска. — Защо тогава я пращам в Дъблин в ковчег?
Оставих ножа и вилицата и отместих чинията.
— Нямало е нищо общо с Колийн — отговорих аз. — Някой я е убил, за да нарани мен. Някой, който ме мрази.
— Кой е бил, Джак?
— Не знам. Все още. Работя по въпроса. Който и да е, е бил професионалист. Можел е да намери начин да убие мен, без да замесва Колийн. Но не това е искал.
Натопил ме е, за да се срина малко по малко. Първо с тази… загуба. После унижението. След което ще ме затворят до живот. Или ще ме осъдят на смърт. Това е бил планът.
— Да го изяде котката дано. А дяволът да изяде нея.
— Дай боже.
Замълчахме, докато отсервираха масата.
Щом пак останахме сами, погледнах тъжните очи на Майк и казах:
— Съжалявам, Майк. Аз съм този, който ти дължи извинение. Ако Колийн нямаше връзка с мен, щеше още да е жива.
35
Спрях пред „Бевърли Хилс Сън“, главният от веригата хотели на Джинкс Пул, малко след десет. Излязох от кола за двеста хиляди долара, а изглеждах така, сякаш ме бяха влачили след нея няколко километра. Дадох ключовете на момчето на паркинга и се регистрирах на рецепцията.
Служителят каза:
— Господин Морган, мисля, че жената на червеното канапе чака вас.
Беше Джъстийн.
Слава богу.
Бях толкова щастлив да я видя, че ми се насълзиха очите. Представих си как се изтягам на чистите чаршафи, Джъстийн лежи до мен, а аз усещам допира на кожата й и чувствам безгранична лекота.