Но какво правеше тук? Повиках я. Тя вдигна поглед и аз прекосих луксозното бляскаво фоайе до нея.
— Откога ме чакаш? Добре ли си?
Не можех да разчета изражението й.
— Какво става, Джъстийн?
— Просто… трябва да поговорим. С открити карти. Нищо, освен истината.
— Да се качим в стаята ми — казах аз. Извъртях глава и посочих натъртената си челюст. — Трябва да полегна.
— Вониш на бира. Да не си участвал в сбиване в някой бар?
— Нищо не ти убягва.
— Седни. Моля те. Няма да отнеме много време.
Това не звучеше добре, каквото и да беше. Отпуснах се на канапето до Джъстийн.
— Кажи-речи съм в кома. Може би е по-добре да поговорим утре.
— Изисква се минимално усилие на мозъка ти.
Погледнах я. И тя ме фиксира с очи. Обичах Джъстийн. Обичах я.
— Когато миналата седмица се видя с Колийн, преди да заминеш за Европа… какво се случи?
— Обядвахме в „Смити“. Трябва някъде да имам касова бележка. Не ми остана време да прегледам трансакциите по кредитната ми карта.
— Спа ли с нея?
— Божичко. Не прави това. Аз подлагал ли съм те на разпит някога? Не можеш ли просто да ми имаш доверие?
— „Доверие“ ли каза? Ще приема, че това значи, че не е било просто обяд. О, Джак — тя поклати глава.
Протегнах ръце напред.
— Ако не ми вярваш за това, какъв смисъл има изобщо? Как бихме могли да изгладим отношенията си, ако ми нямаш доверие?
Джъстийн се изправи, преметна дръжката на чантата си на рамо и без да се обръща назад, напусна хотела през въртящите се врати. Гледах я през стъклата. Подаде талона си за паркинг на момчето и застана с лице към улицата, докато той отиде за колата й. Джъстийн ме разчиташе като детектора на лъжата на ФБР. Безполезно беше да се опитвам да я излъжа.
Можех да я последвам, но какво повече бих могъл да й кажа?
Момчето докара колата й и Джъстийн седна на шофьорското място, сложи колана си и отпраши по „Саут Санта Моника“.
Този път вече бях сигурен, че съм я загубил. Не го исках, но, общо взето, именно това заслужавах.
Книга втора
Обичам те. Не те обичам
36
На следващата сутрин вървях от офиса си към „военния щаб“ оттатък коридора, мислейки си за Колийн. Чудих се какво ли е правила през последните часове от живота си, опитвах да погледна през нейните очи и да разбера как е могла да бъде подмамена от някакъв мъж със смъртоносни намерения. Представих си ужаса й, когато пистолетът — вероятно моят собствен пистолет — е бил насочен към гърдите й, а убиецът й се е присмял, преди да натисне спусъка.
Хрумна ми ужасяваща мисъл.
Ами ако е вярвала, че аз съм нейният убиец?
Бутнах вратата и видях, че конферентната зала е препълнена: Сай, Круз, Мо и Дел Рио бяха насядали около черната маса, приведени над кафетата си, пращаха съобщения и говореха по телефона, но щом влязох, вдигнаха поглед.
Наоколо столовете бяха заети от колеги, които обсъждаха тихичко един горещ случай, който е бил разрешен в четири часа тази сутрин, след като екип на детективи от Private бяха хванали избягала тийнейджърка и нейния приятел-използвач, докато теглели пари от банкомат с картата на майка й. Мястото на Джъстийн беше празно. Тя никога не закъсняваше за заседание. Не беше закъснявала нито веднъж за пет години.
Брътвежът замря, щом издърпах стола си.
Коуди ми донесе редбула заедно със списък с имена.
— Какво е това?
— Кандидати за моята работа. Насрочвам ти срещи с тримата най-добри. Най-добрите по моето скромно мнение.
Кимнах.
— Да започваме.
Представих Крисчън Скот, казах, че той е бил танцьор в балет „Джефри“, претърпял е контузия на коленната става и е започнал да работи в Калифорнийската патрулна служба като моторен патрул.
— Скоти е бил един от тримата, които са хванали голям дилър с двеста килограма трева в багажника. Скоти е бил човекът, който го е хванал само по интуиция.
— Интуиция плюс това, че задницата на колата пръскаше искри по магистралата — каза Скоти.
— Той има добър усет, а и, както ми казаха, доста добър пирует — допълних сред избухналия смях.
— Скоти тъкмо е приключил с шестте хиляди часа като детектив за застрахователната компания „Калифорния кажуълти“ и лицензът му е при нас. Изправѝ се да те видят.