Последва ръкопляскане. Скоти стана и каза, че се радва да бъде сред нас. Детективът Лори Грийн вдигна ръка и каза:
— Джак, трябва да тръгвам след минутка. Само да ти кажа, че Мара Трейси е пусната под гаранция.
Лори говореше за нашата филмова звезда — крадла, която правеше по десет милиона на филм, но въпреки това беше откраднала пуловер за сто долара от един бутик, поради което се появи на първите страници на таблоидите и накара папараците да изскачат от храстите, но и си навлече публичен процес пред съдия следващата седмица.
Съпругът на Мара ни беше наел да я наглеждаме. Обсъдихме дали да проследим госпожа Трейси, а после Круз се изправи и ни въведе в случая с мъртвия бизнесмен в „Бевърли Хилс Сън“.
Обрисува ни предисторията: връзката с четирима други убити в хотели и доникъде довелата следа с агенцията за компаньонки. Разказа за проучването, което правеше сега, разпитите на персонала на хотела и така нататък. Каза, че вече е настрана, понеже ченгетата работят по случая.
Не спомена отмъкнатия микробус с крадени лекарства на Ноча — държах това настрани от екипа.
След като Круз си седна, аз набрах команда на лаптопа си и екранът на стената се изпълни с образа на Колийн. Ушите ми бучаха и сърцето ми започна да блъска, щом видях снимката. Само преди два дни Колийн беше жива и здрава.
Впих поглед в клавиатурата и се опитах да се овладея. Гласът ми ме предаде, когато се опитах да проговоря.
— Повечето от вас познаваха Колийн. Най-вероятно е била убита, за да бъда уязвен аз и да ме набедят за смъртта й.
Дел Рио каза тихо:
— Човече.
Преглътнах и продължих.
— Както вероятно сте чули, аз съм не просто основният заподозрян, ами единственият заподозрян. Междувременно убиецът на Колийн е някъде там… и умира от смях.
37
Облегнах се назад в стола на конферентната маса. Усещах погледите на колегите ми върху себе си, докато се взирах в лицето на Колийн на екрана. Изглеждаше лъчезарна и озарена, а това дори не беше портретна снимка, а просто онази, която беше снета за идентификационната й карта през първия й работен ден в Private.
Спомних си как само час след като тази снимка беше направена, Колийн седеше пред моя офис и преглеждаше пощата ми. Беше вдигнала поглед, когато сянката ми премина над бюрото й и беше казала:
— Да не би някой да иска да ви нарани, господин Морган?
— Сещам се за поне десетина души. Защо питаш?
Тя ми показа плътен картонен плик, надписан с печатни букви с червен химически молив с „Предмет с време на годност. Да се отвори след приемане на пратката.“
Една стрелка сочеше към крайчеца, който трябваше да се издърпа, за да се отвори пликът. Не се чуваше тиктакане, но липсваше обратен адрес, а и почеркът беше шантав.
Евакуирахме сградата. Осемдесет човека стояхме отвън на силното слънце на улица „Фигероа“, докато сапьорите изнесоха плика навън с робот и го сканираха с устройството за обезвреждане на бомби. Съдържанието му се състоеше от накъсани вестници и една бележка със същите червени букви и множество лъчи, излизащи от думите „Буууум. Тряс. Бум.“
Отпечатъците ни отведоха до рецидивиста Пен Ръниън — психопат, вкаран в затвора за незаконна продажба на оръжия и освободен няколко месеца по-рано.
Ръниън беше разпитан, при което каза, че е чел за мен във вестника за това, че съм открил и заловил избягал престъпник, който бил негов приятел.
Всъщност Томи беше заловил приятеля на Ръниън, не аз.
Често срещана грешка: Джак Морган, Детективска агенция Private. Том Морган-младши, Детективска агенция Private Security.
Ръниън искаше да разбере дали ме е убил. Сериозно ли? Изпратил си хартиена бомба без експлозив, приятел.
Та той беше оплескал всичко.
Колийн, от друга страна, беше свършила всичко както трябва. Тя беше най-добрият асистент, който някога съм имал. Че и повече. Беше ме грижа за нея от сърце. Престанах да си я припомням и се съсредоточих върху настоящето.
— Колийн работи тук, в Private, в продължение на година. Започнахме да се срещаме. Не беше тайна.
— Тя беше чудесно момиче — каза Дел Рио.
— Да, така е. Била е тук в Ел Ей да се види с приятели и някак е била заловена или подмамена, след което е била убита в моята къща.
Разказах им за ужасяващата сцена, която бях заварил в спалнята си, после дадох думата на Сай, който изглеждаше като петнайсетгодишен хлапак с хавайската си риза на ананаси, бояджийските панталони и обувките за тенис.