— Внесе ли завивките в стаята?
— Не.
— Докосна ли нещо?
— Не. — Джаред вече плачеше. Идваше му в повече.
— Джаред, включи лампата и се върни долу на рецепцията.
— Това не е ли нарушение на закона?
— Аз ще поема отговорността, Джаред. Ти просто слез долу на рецепцията. Не викай полиция, чу ли?
— Ясно.
— Ако не можеш да си вършиш работата, кажи, че се разболяваш и се прибери тази вечер. Помоли Уалид да те замести.
— Добре, госпожо Пул.
— Ще ти се обадя утре.
Амелия Пул прекъсна връзката и отново се сети за една детективска агенция, за която беше чувала. Мъжът, който я ръководеше, се казваше Джак Морган и беше бивш агент на ЦРУ, служил и в Американския морски пехотен корпус. Неговата агенция обещаваше „максимална ефикасност и максимална поверителност“. Казваше се Private.
Вече беше късно, но тя смяташе да се обади, така или иначе. Щеше да остави съобщение за Джак Морган с молба да й върне обаждането при първа възможност.
8
Позвъних в дома на моя приятел Мики Феско, който беше началник на полицейското управление. Той вдигна и каза:
— Вечерята ме чака на масата. Дано да е нещо важно, Джак.
— Не мога да ти обещая, Мик. Колийн Мълой, бившата ми приятелка… Била е убита в дома ми. Не съм го извършил аз.
Гледах тялото на Колийн, докато отговарях с „да“ и „не“ на въпросите на Мики. Той каза, че ще изпрати някого, а после затворих и седнах на един стол отстрани до леглото, за да правя компания на Колийн, докато пристигнат полицаите.
Спомних си колко близки бяхме с нея, как я бях обичал, но не достатъчно.
Сепнах се и се сетих какво ме беше посъветвала Мо-бот, преди да си тръгне. Отидох в хола, включих компютъра си, потропвайки с пръсти, докато се зареди операционната система. На екрана се появиха дълги списъци с часове, дати и имена и аз превъртях данните до последните влизания в системата. Ключът на Колийн беше използван трийсет минути преди да мина през входната врата.
Започвах да си изяснявам части от картинката. Това, че цялата тази грозна история се беше случила по времето, когато съм се прибирал от летището, означаваше, че някой ме беше следил и познаваше програмата ми до последната минута. Но имаше десетки хора, които знаеха графика ми — колеги, клиенти, приятели. Всеки човек с компютър можеше да разбере кога каца самолетът ми.
Скочих на крака, щом по пътя отекна сирена. Натиснах бутона, който отваряше портите, застанах на вратата и заслоних очи с ръка срещу фаровете, които отбиха в алеята към къщата ми.
Двама полицаи слязоха от патрулката. Съсредоточих вниманието си върху първия — лейтенант Мичъл Тенди.
Мики Феско не ми беше направил никаква услуга. Тенди беше достатъчно умен за ченге, но имаше гадно отношение тип „не взимай никакви пленници“.
Тенди беше арестувал баща ми, който беше собственик на Private преди мен. Татко беше обвинен и осъден за изнудване и убийство. Излежаваше доживотната си присъда в затвора „Коркоран“, когато преди пет години го бяха наръгали под душовете. Тенди не ме харесваше, защото бях син на Том Морган. Бях виновен, защото ме свързваше с него. Не ме харесваше и защото Private разрешаваше успешно по-голям процент случаи от полицейското управление на Лос Анджелис. Дори нямаха шанс да ни стигнат. Но най-очевидният дразнител беше този — аз изкарвах много пари.
Гледах двамата полицаи и чаках да дойдат по алеята.
9
Тенди беше четиридесетгодишен, с тен, истински фитнес маниак. Кобурът на рамото му изпъкваше под тясно прилепналото лъскаво синьо яке.
— Познаваш детектив Зиглър — каза Тенди.
— Срещали сме се — отговорих.
Зиглър имаше тяло на плувец — широки рамене и дълъг торс. На дясната си китка носеше медна гривна. Имаше пистолет на хълбока. Бяхме се засекли веднъж, когато той тормозеше един от клиентите ми. Аз бях надделял. Косата му беше посивяла, откакто го бях видял за последно. Тенди каза:
— Къде е жертвата?
Отговорих, а той ми нареди да остана там.
Зиглър се усмихна и каза:
— Дръж се, Джак.
Загледах се през прозореца към брега. Виждах само пяната по тъмните вълни. Главата ми пулсираше и ми се доповръща, но потиснах всичко, когато Тенди и Зиглър отидоха в спалнята ми. Чух, че Тенди говори по телефона, но не долавях думите му. После двамата се върнаха.