Клиентите на заведението ги освиркаха.
Покрай стената в срещуположния край на бара имаше редица маси, над които висяха декоративни неонови реклами на бира. На една от масите двойка травестити се бяха разпалили. От високите тонове на гласовете им и крясъците Дел Рио предположи, че е въпрос само на няколко минути да се стигне до физическа саморазправа.
Ако имаха късмет, щяха да се измъкнат оттам, преди травеститите да избухнат.
Дел Рио беше виждал на снимка човека, когото търсеха. Беше отпреди няколко години и мъжът държеше табела с номер под брадичката си, но той беше почти сигурен, че ще го разпознае сред неговото предпочитано обкръжение.
Огледа тиловете и профилите наоколо и накрая видя афроамериканеца с къса брада да седи на бара. Ядеше от безплатните понички и говореше с кибика, който седеше до него.
Дел Рио привлече вниманието на Круз, като посочи с брадичка към брадатия мъж. Круз присви очи, след което кимна, а Дел Рио извади своя деветмилиметров пистолет.
После отиде до мъжа, който си пиеше бирата и хапваше поничка, опря оръжието в гръбнака му и усети как онзи се стегна. Мъжът се вгледа за миг в огледалото над бара и видя лицата на двама души, които не се шегуваха, след което вдигна ръце във въздуха.
— Господин Кийс, елате с мен — каза Дел Рио.
— Не искам проблеми — отговори той.
Това беше Тайсън Кийс, гадният шофьор на лимузина, първият съпруг на Карън Ричи. Според втория й съпруг, Пол Ричи, Кийс беше човекът, който беше снесъл на Кармелита Гомес, че клиентът й е бил убит от шофьор. А може би беше сторил повече от това. Може би Тайсън Кийс беше убил петима бизнесмени, които бяха наели момичета за забавление за няколко часа в хотелските си стаи.
Кийс се завъртя на стола и стана много внимателно.
— Не съм този, когото търсиш, човече.
Кибикът попита Кийс:
— Изпи ли си бирата?
— Изпи я — отговори му Дел Рио. — Да вървим.
Няколко души ги погледнаха, но много бързо отместиха поглед. Щяха да кажат, че не са видели нищо.
Все още с вдигнати във въздуха ръце, бившият шофьор на лимузина на име Тайсън Кийс премина бавно през тълпата, придружен навън от бивш морски пехотинец и бивш калифорнийски шампион по бокс лека до средна категория за 2005 година.
А зад тях Том Уейтс продължаваше да пее прочутата си песен.
107
— Джак, искам да остана в Private. Това е твърдо „да“. Освен това съжалявам, ако съм била груба миналата вечер. Все още съм… наранена. Ще се видим утре.
Прослушах съобщението няколко пъти, търсейки някакъв подтекст и скрит смисъл. Единственото, което беше сигурно, беше, че Джъстийн остава в агенцията.
Дали още имаше шанс да се помирим? Или това беше краят за нас?
В ума ми изплуваха нейните думи: „Няма «нас», Джак. И не съм сигурна, че някога е имало“.
Бях си взел душ и се бях преоблякъл в дънки и блуза с якичка, когато чух звънеца на вратата. Отидох до новата ми охранителна система и погледнах образа в монитора от камерата на портата.
Там стоеше Джинкс с покрит със сребърен похлупак поднос с храна в ръка. Идваше тъкмо навреме.
Отключих й отвътре и когато тя стигна до вратата, поех подноса и го сложих на масата в коридора. Тя беше усмихната и красива, а очилата й бяха много сладки, с бонбонено розови стъкла. Носеше дънки и синя блузка. Цветът беше същият като очите й.
Същото синьо и като тениската, с която бях облечен аз.
— Ей, я се виж — възкликна тя. — Ако не възразяваш, предпочитам да гледам теб.
— Е, добре.
Двамата се разсмяхме и аз я гушнах продължително. Докато я прегръщах, тя ми каза, че е донесла за вечеря салата от градински домати и пайове с рак и салца от манго. Беше ентусиазирана и говореше много бързо.
Вече бях вечерял на прощалния банкет на Коуди, но Джинкс не знаеше и аз нямах намерение да й казвам.
— Сама направих салцата — каза тя, без да ме пуска. — Специалитет на заведението.
— Аз имам охладена бутилка „Пино Гриджо“.
— На това се надявах — усмихна се широко тя. Имаше много хубава усмивка.
Извадих бутилката от леда и занесохме вечерята на верандата, настанихме се на столовете, поехме няколко глътки въздух и се отпуснахме.