Но Били Муфан не съществуваше. Никъде. Тайсън Кийс е бил неин любовник и шофьор. А той каза, че Гомес е мъжемразка, която си изкарва прехраната чрез секс с мъже. Това не беше ли извратено?
В този момент се чу пронизително и продължително изсвирване на клаксон, щом караваната притисна един кадилак в разделителната мантинела на пътя.
— Внимавай! — каза Дел Рио.
— Да внимавам ли? Карам по права линия. Твърде бързо ли е, човече? Ако искаш да спра и да те оставя ти да караш? Аз нямам против. Направо ще се изпусна в гащите, не ти ли е ясно?
Импалата сви надясно по „Нинак“ със свистене, Круз след нея, а Джак ги следваше плътно отзад.
„Нинак“ беше жилищна улица, подобна на онази, на която живееше Гомес — две редици едноетажни къщи в испански стил, с ниски огради или малки градини отпред и тук-там някое дърво между къщите и асфалта. Круз не искаше да отмества поглед от пътя, за да погледне скоростомера, но вътрешното му чувство му подсказваше, че се движат с поне сто и четиридесет километра в час към кръстовището на „Хадън“.
Но Гомес не зави там.
Пред тях, там, където „Нинак“ завършваше със сляпа улица при автострадата, имаше голяма стена. Гомес не намали. Вряза се в задънената улица, оградена от поне шест къщи, лежащи с гръб към високата циментова стена, която ги отделяше от магистралата.
Круз наби спирачки.
Същото сториха и Джак, и четирите патрулки зад него. Колите се въртяха, обръщаха, забиваха се в моравите пред къщите и в паркираните коли. Гуми пламваха. Чуваше се стържещият звук на сблъсък на метал, когато автомобилите се забиваха в контейнери за боклук и стени.
Круз видя като на забавен кадър как импалата се преобръща. Колата спря за миг във въздуха, после се преметна и заби в стената. Натисна дръжката на вратата още преди неговият автомобил да спре и миг по-късно беше навън и тичаше.
Рик и Джак също тичаха към катастрофиралата кола, но Рик крещеше:
— Джак, спри! Колата ще избухне!
— Трябва да проверя дали е жива — викаше Джак и продължаваше да тича към червените останки метал, които доскоро съставляваха колата на Кармелита Гомес.
113
От къщите наизлязоха хора по пижами и долни дрехи, деца се вкопчваха в родителите си, а в уличката се тълпяха полицейски коли. Напълно осъзнавах, че търча към блъсналата се кола, но в ума ми препускаха спомени, които ме връщаха в най-кошмарната нощ от моя живот.
Бях в Афганистан и превозвах ескадрон до базата, когато една ракета беше разпорила корема на моя хеликоптер CH-46 и беше отнесла задното витло, запращайки ни към земята.
Спускането беше ужасяващо. Машината пропадаше надолу в черната нощ като във водовъртеж.
Аз се опитах да я изкарам от вихъра с надеждата да успея да приземя хеликоптера изправен… и като по чудо стана. Докато аз и Дел Рио пълзяхме по пясъка, горивото се възпламени. Снаряжението избухна. Във въздуха изригна огнен стълб, който изглеждаше като зелена стена от пламъци в очилата ми за нощно виждане.
Измъкнахме се от хеликоптера невредими, но в товарното отделение, което беше понесло директния удар, бяха хванати в капан четиринадесет морски пехотинци. Беше като същински ад на земята. Мъже, които познавах, с които бях воювал, които бях обичал, бяха мъртви, но аз трябваше да се уверя, че нямаше оцелели, които изгаряха живи. Изтичах към товарното отделение, но, както правеше и сега, Дел Рио ми крещеше да спра, викаше, че машината ще се взриви.
— Джак!
Този път се обърнах към Дел Рио и му креснах:
— Трябва да разбера дали е жива!
Предницата на импалата се беше блъснала в стената челно и се беше нагънала като акордеон. Вратата от страната на шофьора беше отворена, а въздушната възглавница се беше отворила и спаднала. Гомес висеше отпусната на колана. Устата й кървеше, но все още дишаше.
Наведох се до вратата и я попитах:
— Кармелита, чуваш ли ме?
Тя примигна с очи към мен.
— Кой си ти?
— Казвам се Джак Морган, частен детектив съм. Ти ли го направи? Ти ли уби Морис Бингам? Ти ли уби Албърт Сингх?
Тя се разсмя с хриптене, може би това беше последният й дъх. Но за мен този отговор не беше достатъчен.
— Ти умираш, Кармелита. Не би искала да си отидеш, пазейки тази тайна.