Ани си пое дъх, протегна ръце и ме прегърна.
— Голям шемет си, Джак. Усещаш ли как сърцето ми направо ще изхвръкне?
— Прости ми. — Вероятно беше излъгала, за да осигури алиби на брат ми, но аз пак си я обичах.
— Добре ли си? — попита тя.
Прегърнах я, потупах я по гърба и казах:
— Добре съм. Но трябва да се видя с Томи. Ако щеш вярвай, но се нуждая от помощта му.
— Той е в гаража. Отиди да събудиш племенника си. Той се тревожи за теб. Вземи това.
Тя извади кана с мляко от хладилника, наля една чаша и ми я подаде.
— Помниш къде е стаята му, нали?
Нед спеше. Светнах лампата и видях стая, цялата облепена с плакати — войници, динозаври, екшън герои. Седнах на ръба на леглото и се загледах в осемгодишното момче, което не беше мое дете, но притежаваше половината от гените ми.
Оставих чашата с млякото, докоснах го по ръката и казах:
— Ей, приятелче. Аз съм, чичо ти Джак.
Клепачите му се вдигнаха рязко и той седна бързо в леглото, обгръщайки гърдите ми с ръце. Аз го прегърнах и го целунах по главата.
— Как си, малкия? Как е, Нед?
Той се отдръпна назад и се ухили.
— Рових се в разни неща и гледай какво намерих. Татко казва, че е по-старо от самия него.
Проследих насочения му пръст и видях стара стъклена бутилка от кока-кола на нощното шкафче. Вдигнах я и я загледах с възхита на светлината.
— Това е страхотно. Истинска антика.
— Гледах те по телевизията — каза Нед.
Аз върнах бутилката на шкафчето и отново прегърнах момчето, което говореше на гърдите ми:
— Казват, че си убил някого. Колийн.
— Това не е истина, миличък. Знам какво говорят хората, но аз не съм я убил. Натопили са ме.
Той ме погледна с пълни с въпроси и сълзи очи.
— Някой е излъгал, така ли? Но защо?
— Не знам.
— Това не е хубаво. Откачена работа, чичо.
— Този човек няма да се измъкне. Не се шегувам.
Сблъскахме юмруци с мъника и аз пак го прегърнах. След това излязох от къщата със сложните й сводове, строга мебелировка и камина във всяка стая, подминах басейна с топла вода с олимпийски размери и отидох в шестместния гараж.
Томи имаше колекция от класически американски коли — това беше общата им страст с татко. Заварих го под един буик „Роудмастър“ от 1948, калаеносив автомобил, който изглеждаше така, сякаш някой го е издухал от играчка за сапунени мехури. Беше красива машина.
Сграбчих глезените на Томи и го извлякох заедно с плъзгащата се количка.
Той ме зяпна, а първоначалното му изражение на уплаха се видоизмени в престорен гняв.
— Какъв ти е проблемът, бе, Джак?
— Знам кой ме е натопил, младши. Знам кой е убил Колийн.
116
— Хвърли едно око на това — казах на Томи.
Заредих записа на Мо-бот на моя айфон и го подадох на брат си. Той го пусна и аз чух приглушения звук от виковете на репортерите, които се опитваха да привлекат вниманието ми пред моя офис в онзи ден, който завинаги щеше да остане в паметта ми.
— Тук те отвеждат в пандиза — каза брат ми. — Кофти тълпа те изпраща.
— Не спирай да гледаш. Да виждаш някой познат?
— Ъъ. Клей Харис. Какво прави той там?
— Той работи за теб, Том.
— От време на време. Пускам му по нещо като подаяние, повярвай ми.
— Значи ти нямаш нищо общо с причината той да е там?
— Не, по дяволите. Какво намекваш? Че съм знаел, че отиваш в затвора? И че аз съм се обадил на Клей? За какво ми е да го правя?
— Хайде да отидем да поговорим с него — казах.
— Сега ли?
— Няма по-подходящ момент от сега.
— Щом казваш. Ще кажа на Ани, че излизам за малко. Чакай ме при колата.
След няколко минути Томи дойде на алеята. Беше с яке и други обувки. Разходи се зад колата ми.
Прокара ръка по задната лява част на ламборгинито и по смачканото място на вратата. Якето му се разтвори и аз зърнах затъкнатия на колана му пистолет.
— Какво, за бога, се е случило с колата ти? — попита той.
— Ходих до магазина и на излизане…
— Познавам един страхотен тенекеджия. Ще ти дам номера му. Но колкото и добър да е Уейн, това никога няма да изглежда по същия начин отново. Срамота.
— Качвай се вече, а?