— Обадих се на „Съдебна медицина“ и в лабораторията — каза Тенди. — Защо не ни кажеш какво се случи, докато ги чакаме?
Седнахме и аз му казах, че не знам кой може да е убил Колийн, нито пък защо.
— Не съм спал от повече от двадесет и четири часа. Бях като зомби. Започнах да се събличам още щом влязох. Минах през вратата откъм коридора и отидох направо в банята.
Обясних му как след душа съм отишъл в спалнята, за да си легна, и как тогава съм открил Колийн.
— Много удобно е, че си си взел душ — каза Тенди. — Сигурно си пуснал и една пералня.
— Сакото ми е на онзи стол. Ризата — на пода в коридора. Метнах панталона си на вратата, а боксерките ми са пред душ-кабината.
Дадох на Зиглър имената на най-близките роднини на Колийн в Дъблин и уведомих двете ченгета, че данните от охранителната система показват, че кодът за достъп на Колийн е бил използван половин час преди да се прибера.
— Колийн имаше ключ за достъп до портата. Но той не е тук. Някой трябва да я е принудил насила, използвал е ключа и е притиснал пръста й в четеца на входната врата.
— Да, да — каза Зиглър и ме накара да разкажа за връзката си с Колийн.
— Излизахме заедно. Освен това Колийн работеше за мен. Аз много я харесвах. След като скъсахме, тя се прибра в Ирландия. Върна се преди две седмици, за да се види с приятели в Ел Ей. Не знам с кого. Обядвахме заедно миналата сряда.
Тенди не ми прочете правата, а аз не се позовах на правото си на адвокат. Надявах се, че ще направи някакъв пробив, че ще открие нещо, което аз бях пропуснал, но когато ме попита дали с Колийн се бяхме скарали, аз ги помолих да ме извинят, отидох в банята и повърнах.
Измих лицето си и се върнах на собствения си разпит.
Тенди ме попита отново:
— Скара ли се с момичето, Джак?
— Не.
— Не е трябвало да си взимаш проклетия душ. Или ни се подиграваш, или е било грешка. Ще изземем дрехите ти и ще разкачим тръбите. Ще проверим записите от камерите за наблюдение на летището и ще проследим телефонните ти обаждания. И това е само за тази нощ. Утре ще проверим миналото на жертвата. Предполагам, че тялото й ще ни разкрие нещо интересно.
— Дай всичко от себе си, Тенди. Но дори ти и Зиглър трябва да сте наясно, че не бих убил бившата си приятелка в собствената си къща, а после да извикам ченгетата. Натопили са ме.
— Искам само едно. Да открия убиеца на момичето.
— И аз го искам.
Дадох на Тенди бордната си карта и му казах как да се свърже с Алдо. Обещах да не напускам града. Обещах, че даже няма да се изпикая, без преди това да му поискам разрешение.
След това дойдоха съдебните медици и екипът за разследване на местопрестъпления. Дадох отпечатъци от пръсти на лаборантите, проба за ДНК анализ от вътрешната страна на бузата и мръсните си дрехи.
— Арестуван ли съм? — попитах Тенди.
— Все още не. Имаш високопоставен приятел, Джак. Но не можеш да останеш тук.
Обадих се на Дел Рио.
Двадесет минути по-късно се качих в неговата кола.
— Какво стана, по дяволите?
Разказах цялата история още веднъж.
10
Рик дел Рио живееше в къща с една спалня на канал „Шърман“, един от четирите успоредни канала, оградени от други два в краищата, представляващи своеобразна интерпретация на истинската Венеция.
Къщите бяха малки, но скъпи, разположени нагъсто с лице към канала и оградени с малки алеи отзад. Рик подкара по една от уличките с наредени боклукчийски кофи, телефонни стълбове, гаражни врати и тук-там редове от храсти покрай задните огради.
Вратата на гаража на Дел Рио беше боядисана в зелено. Той насочи дистанционното към нея, тя се отвори и колата се плъзна вътре.
— Хладилникът ми е почти празен — каза той.
— Няма проблем.
— Имам половин пиле и малко бира.
— Благодаря, все пак.
Изкачихме няколко стъпала и влязохме в кухнята през гаража.
— Никой не знае, че си тук. Отиди в хола и се опитай да се отпуснеш.
Бях ходил там и преди. Отвътре тристайната къща изглеждаше примитивна, в стил хижа. Бели стени, тъмни греди, всички столове и дивани — с пухена тапицерия. В средата между останалите мебели имаше масичка за кафе, направена от люка на дървена лодка, защитена от бирени следи и драскотини с полиуретан. Рухнах изнемощял в някакъв стол, достатъчно широк за двама, вдигнах крака върху масичката, с надеждата проклетият свят да спре да се върти.