През прозореца, на няколкостотин метра нагоре по хълма се виждаше голямата църква Халгримскиркя. Високата й кула бе обградена със скеле, като ракета, готова за изстрелване.
Магнъс въздъхна и отпи от студената бира. Почувства се по-добре.
В Бостън смяната му често включваше поне един труп. Разкриването на престъпленията обикновено не означаваше безразборна стрелба по лошите, както каза Арни. То изискваше преди всичко разговори с най-различни хора — хора, съсипани от загубата на някой любим, хора, съсипани от мрачното си съществуване, свидетели, които искаха да говорят, свидетели, които не искаха… Най-много време се отделяше на това разследването да тече гладко, свидетелските показания да се записват точно и уликите да се съхраняват на подходящо място, за да не изчезнат.
Смените бяха дълги, мъчителни, стресиращи и потискащи, но Магнъс не можеше да им се насити. Всяка жертва си имаше семейство, или поне някой, който тъжеше, и Магнъс се опитваше да направи всичко възможно този някой да научи истината.
Разбира се, Магнъс съзнаваше, че прави това и заради себе си. Баща му бе убит в едно малко градче до Бостън, когато Магнъс беше двайсетгодишен студент. Местната полиция не успя да разреши случая. Магнъс също не успя, макар да посвети цяла една година на това. Всъщност, той продължаваше да опитва — така и не се отказа. Ето защо започна работа в бостънската полиция. Ето защо винаги бе готов да се заеме с още един труп.
А сега е в Исландия. Когато пристигна през пролетта, Магнъс участва в едно много интересно разследване, но оттогава насам само учеше и преподаваше. Оранжевият наказателен кодекс го чакаше върху масата до прозореца. Вече знаеше около три четвърти от него.
Не можеше да се каже, че момчетата в отдел „Убийства“ са крайно заети. През юни един мъж бе намушкан на улицата в четири часа сутринта в неделя. Полицаите, пристигнали първи на местопрестъплението, веднага разрешили случая — бяха стигнали до извода, че извършителят най-вероятно е осемнайсетгодишният юноша, надрусан до козирката с екстази, който размахвал окървавен нож и заплашвал да заколи всеки, който се приближи до него.
Магнъс даде дума на Снори Гудмундсон, националния полицейски комисар, че ще остане в Исландия две години. Чувстваше се задължен към него, че го подслони, когато бандата доминиканци от Бостън го преследваха. Чувстваше се задължен и на Арни, който спря с тялото си куршума, изстрелян от наемния убиец, пратен в Рейкявик от доминиканците.
Но нямаше да му е лесно да издържи толкова дълго. Беше на този режим едва от четири месеца, а безделието вече го побъркваше.
Арни е прав. Магнъс трябва да се обади и да помоли да го назначат по случая с Оскар Гунарсон. Може случаят да се окаже интересен или поне да разнообрази скучното му ежедневие. Пък и щеше да е хубаво да поработи в тандем с британската полиция.
Но на кого да се обади? Балдур със сигурност ще го отреже. Магнъс знаеше, че комисарят ще се отзове на молбата му, но пазеше този коз за краен случай. Торкел Холм, шефът на полицията — към него трябва да се обърне. Това ще ядоса Балдур, но какво да се прави!
Магнус извади телефона, обади се на полицейския диспечер и помоли да го свържат с директора.
В този момент Магнъс чу хихикане.
Вдигна глава.
В леглото му лежеше гола жена.
— Ингилейф! Какво правиш тук!?
Тя отметна завивките и изприпка до креслото му.
— Не ме видя, нали? Що за ченге си изобщо, като не можеш да видиш една гола жена в леглото, която те чака за секс?
— Беше се скрила! — оправда се Магнъс.
— Хайде, хайде!
Тя го възседна. Красивите й, добре познати гърди се полюшнаха на сантиметри от лицето на Магнъс, когато тя се засмя. Русите й коси закриваха лицето й.
— Откъде взе ключ?
— О, я стига, Магнус! От половин час те чакам. А ти още си облечен!
— Ама…
Тя го целуна. Страстно. Той сложи ръце върху голите й бедра. Не го интересуваше как е влязла. Желаеше я. И то сега.
Приглушен глас се чу от телефона му, който бе паднал на пода. Ингилейф се наведе и го вдигна.
— Да?
— Дай ми го! — извика Магнъс и протегна ръка да го вземе.
Ингилейф се извърна.
— Съжалявам, но сержант Магнус в момента е зает. Ще ви се обади, когато свърши. Най-вероятно след две минути — обикновено толкова му трябват.
— Ингилейф! — Магнъс я избута от коленете си на пода. С победоносно изражение Ингилейф натисна червеното копче за приключване на разговора, преди Магнъс да успее да вземе телефона от ръцете й.
— Това беше някакъв полицейски директор — каза Ингилейф. — Спокойно, той каза, че ти влиза в положението.