Магнъс оцени факта, че Вигдис го пита.
— Да, но първо питайте Балдур. И ми кажи как е минал разпитът.
— Тогава доскоро — Вигдис затвори.
Магнъс влезе обратно в стаята и седна на мястото си с гузна усмивка.
Вече се прибираше с колата, когато получи съобщение от Вигдис. Фрики бил някъде навън с приятелката си, но майка му не знаела къде. Когато го открият, ще звъннат на Магнъс.
Наведе се, за да види по-отблизо увеличения образ на екрана на фотоапарата, поставен на триножник. Обективът бе насочен към Тьорнин, голямото езеро в центъра на Рейкявик и сборен пункт за птиците, прелитащи над северния Атлантик. В бледосините му води, отразяващи небето, лебеди, гъски, патици, чайки, водни кокошки и други пляскаха, плискаха и плуваха безспир.
В далечния край на езерото имаше една особено шумна група — точно зад сградата на парламента и футуристичната стъклено-стоманена кутия, където се помещаваше кметството. Там се събираха туристи, за да хранят птиците. Над птичата врява се чуваше глъчката от митинга за Айссейв на площад „Аустурвьолур“.
Независимо, че изглеждаше сякаш наблюдава живота в езерото, той всъщност гледаше друго — една от големите бели къщи по далечния бряг на Тьорнин.
Вече два часа следеше внимателно всичко в къщата. Беше сигурен, че няма никаква охрана — нито полицейски коли, които да се навъртат, нито униформени в градината. Зарадва се, когато видя, че колата на целта, черен джип „Мерцедес“, е паркирана отстрани на къщата и почти не се вижда от главния път. Зад джипа имаше плет и няколко дръвчета. Възможно място за влизане. Струва си по-късно да го провери.
Докато наблюдаваше и чакаше, в главата му се оформи план.
Целта излезе от предния вход на къщата, качи се в колата и потегли.
Той прибра фотоапарата, сгъна триножника и си тръгна.
Знаеше какво трябва да направи.
Ингилейф си пробиваше път през тълпата на площада и се оглеждаше за едрата фигура на Синдри. Бяха се събрали няколкостотин души. Атмосферата бе различна от зимните митинги, на които Ингилейф ходи — сега тълпата бе някак по-сериозна. Пак имаше гняв, но притъпен. Нямаше тигани и тенджери, нито мегафони или анархисти с кърпи през лицата. Нямаше и почти никакви полицаи. По-малко вълнение, повече мирна решителност.
Ингилейф почти веднага забеляза кожената шапка и сивата опашка на Синдри и застана точно зад него. Синдри бъбреше нещо с хората около себе си, когато я забеляза.
— Ингилейф?
Тя се обърна и му се усмихна широко.
— Синдри! Защо ли не се учудвам, че те виждам тук?
— Това е важен проблем — каза Синдри.
— О, да — съгласи се Ингилейф. — Знаеш ли кой ще говори?
— Все са разни стари дърдорковци — отвърна Синдри. — Чудя се защо изобщо дойдох. Ще говорят за това как не бива да плащаме на британците, но няма да направят нищо — той махна с ръка към тълпата. — Огледай се наоколо. Надявах се, че на площада ще има някакъв революционен дух, че ще има хора, готови да направят нещо. А сега все едно слушаме молебен в църква.
— Така си е — каза Ингилейф. — Трябва да ги уплашим!
Синдри я погледна с нов интерес.
— Кого да уплашим?
— Британците, естествено! Да ги накараме да мислят, че ако не предложат по-добри условия, хората ще се разбунтуват. Случвало се е преди. Можем да го направим пак.
— Точно така! — каза Синдри.
Ингилейф забеляза, че я гледа със смесица от възхищение и похотливо желание. Тя нямаше нищо против.
Една от организаторките на митинга взе високоговорител и изнесе кратка реч, според нея от името на целия исландски народ, изказвайки крайното си възмущение от похищението над Джулиън Листър.
— Ние не сме терористи, господин Листър! — извика Синдри в ухото на Ингилейф.
Този лозунг бе познат на тълпата от миналата есен, но този път никой не го подхвана. Хората около Синдри се извърнаха и го изгледаха с укор. Няколко души дори му изшъткаха.
— Жалка работа — промърмори Синдри.
Ингилейф се съгласи.
Последва серия от речи. Някои се сториха интересни на Ингилейф, но Синдри не хареса нито една. Той мърмореше все по-разпалено и накрая каза:
— Не издържам повече!
— И аз — отвърна Ингилейф.
— Тази страна е като някакво мекотело! — ядоса се Синдри.
— Ти си писал книга за това, нали? — попита го тя. — Ще ми разкажеш ли малко?
Синдри се усмихна.
— С удоволствие. Ела да пием по кафе.
ГЛАВА 31
Хижата бе единствената постройка в самотната долина. Бьорн насочи пикапа към нея, като се опитваше да избягва дупките по пътя. Бяха толкова много, че Бьорн се учуди как Харпа не се събуди от друсането.