Пътят открай време беше лош. Години наред той бе най-прекият маршрут от Стикисхолмур на юг към Боргарнес. Виеше се край разкривените вулканични скали, в това число и покрай Тролката от Керлингин, нарамила торба с откраднати дечица. След това правителството прокара нов път през съседния проход, няколко километра на запад. Вече нямаше никакъв смисъл да се минава по стария път и той бързо се влоши.
Хижата бе стара, може би на стотина години, и бе построена като подслон за пътници, замръкнали на прохода. Като малък, Бьорн бе отсядал в нея няколко пъти с чичо си и леля си, просто за удоволствие. Къщурката беше близо до пътя, на върха на едно хълмче, за да не я затрупват снеговете. От двете страни на долината се извисяваха скалисти стени, по които потоци и водопади се спускаха към реката край пътя. Имаше места, по които зеленееха трева или мъх, но иначе долината бе покрита предимно с чакъл, камънаци и голи скали. Въпреки че небето бе ясно, тук в планината цареше влага. Мъглата се стелеше около камъните, а въздухът бе изпълнен с ромона на течаща вода.
Вратата на хижата бе отворена — никога не я заключваха, за да могат пътниците да я използват. Вътре бе изненадващо чисто. Имаше следи от скорошен престой — опаковка от дъвки на пода и празна бутилка от водка на единия перваз. Явно пастири. Бьорн бе почти сигурен, че събирането на добитъка в района е завършило преди не повече от седмица. Имаше печка, а една стълба водеше към спалното помещение горе. От Рейкявик Бьорн беше подкарал пикапа право към къщата си в Грундарфиордур, за да натовари провизии, спални чували, шалтета, дърва за печката, храна и друга екипировка за лагеруване, достатъчна за три дни.
Взе и въже.
Положи спящата Харпа в един чувал в спалното и напали огън в печката. Сложи вода за кафе.
Провери телефона си. Нямаше обхват, както и очакваше. Това можеше да се превърне в проблем. Трябва да поддържа връзка с останалите през идните два-три дни, което означава да кара обратно към Стикисхолмур, докато намери покритие.
Направи си кафе и излезе да го изпие навън. Седна на стъпалото на входа и загледа как дневната светлина изчезва от влажната долина с настъпването на вечерния сумрак. От другата страна на реката излетя гарван. Граченето му се стопи в мъглата.
Зловещо място. Бьорн с усмивка си спомни за една нощ, която прекараха тук с братовчедите като малки. Какъв страх бяха изпитали! Тролката от Керлингин им беше хвърлила око, но имаше и друго. Всички деца в района знаеха историята за шофьора на автобус, който минавал през прохода без никакви пътници, но нещо му подсказало да се обърне назад. Автобусът бил пълен…
… с призраци.
Но сега Бьорн се чувстваше на сигурно. И най-важното — тук и Харпа бе в безопасност. Прииска му се двамата да могат да останат тук завинаги, откъснати от външния свят, от света на кризата, банкерите и корумпираните политици. Света, срещу който бе решен да се бори.
Можеше ли да накара Харпа да разбере защо той и другите постъпиха така? Щеше поне да опита.
От нея не се чуваше нито звук. На теория, приспивателното трябваше да я пусне след осем часа. На практика, Бьорн очакваше Харпа да спи цялата нощ.
Кръчмата в Шордич бе препълнена и осемте студента едва се събираха край двете слепени маси, на които седяха. Софи не познаваше почти никой от тях, но когато приятелката й Тори я покани да излязат за по едно питие, тя прие. Бе прекарала един непродуктивен следобед в библиотеката.
Тревожеше се за Зак. Единственият отговор, който получи от него на всичките си съобщения, беше: „Много е зле“. Искаше й се той да говори с нея, а не да се затваря в себе си.
Около масата имаше три момичета и четири момчета. Тя не ги познаваше добре, независимо че следваха заедно политически науки. Разговорът премина от Биг Брадър към Джулиън Листър. Тя слушаше с половин ухо.
— Е? Ще оживее ли?
— Казват, че ще се оправи.
— Аз пък чух, че бил в критично състояние.
— Не, тази вечер чух по радиото, че щял да се възстанови напълно.
— А кой стои зад това?
— „Ал Кайда“.
— Те използват бомби, не куршуми.
— „Ал Кайда“ явно имат клон в Холандия.
— Холандия ли?
— Да, забелязали някакъв мотор с холандски номера да се навърта около мястото, откъдето е стреляно.
— Исландците са били.
Софи наостри уши. Момчето, което говореше бе високо, с дълга къдрава коса. Май се казваше Джеф.
— Исландците!? Не се излагай бе, Джош! Защо не гренландците тогава?