Не Джеф, а Джош.
— Не, сериозно — Джош се наведе напред с блеснали очи. — Има логика. Исландците мразят Джулиън Листър откакто започна кредитната криза. Той им иззе всички авоари и ги нарече сбирщина терористи.
— Е, много хора мразят Джулиън Листър. Това нищо не доказва.
Джош сниши глас.
— Нали си спомняш, че миналото лято работих като научен асистент в Долната камара? Бях помощник на Анита Норис, заместник-министър на финансите. Е, Зак Самуелсон, исландецът, ме пита къде щял да ходи Джулиън Листър на почивка това лято. Извинявай, ама що за въпрос е това?
— Е, значи какво? Зак е стрелял по него, така ли?
— Или е казал на някой свой приятел в Исландия.
Софи усети как ушите й почервеняват. Всички на масата гледаха към нея, освен Джош, който явно единствен не знаеше, че тя ходи със Зак.
— Какво? — Джош усети, че нещо не е наред.
— Голям си задник бе, Джош! — скастри го Тори.
— Ти какво мислиш, Софи? — попита едно от другите момчета, Еди. Въпросът бе добронамерен, Еди искаше да даде шанс на Софи да се застъпи за приятеля си.
— Бас държа, че Зак се е зарадвал на това, което стана с Листър — продължи Джош. Все още не беше загрял.
— Не е така — обади се Софи. — Аз го познавам, а ти не. Зак няма нищо общо с това.
— Да, Джош — намеси се Тори. — Само глупости приказваш. Не говори за неща, за които нищо не знаеш!
Джош най-накрая стопли. Огледа събеседниците си.
— Извинявай. Не знаех, че ти е приятел — каза той на Софи.
Тя му се усмихна вяло.
— Няма нищо.
Но щом темата се смени, Софи допи чашата си и си тръгна. Трябваше да се махне оттук.
Магнъс крачеше напред-назад в малката си стаичка. Чувстваше се като затворник. Арни бе чакал Фрики и когато най-накрая младежът се прибрал с приятелката си, Арни го отвел в участъка. В момента той и Вигдис разпитваха Фрики. Магнъс искаше да е при тях, или поне да чува какво казва младежът. Но не можеше да ги безпокои. Трябваше просто да чака.
Беше звъннал на Шарън Пайпър, за да разбере дали има нещо ново за френската двойка на почивка в Индия. Нямаше. Магнъс бе затворил телефона с ругатни. Устните описания не му вършеха работа. Трябваше да потвърди самоличността на Исак чрез очна ставка, за да го допуснат отново в разследването. Без това, връзката между убийството на Оскар и Исландия си оставаше просто спекулация, както биха отбелязали Снори и Балдур. Но Магнъс вече бе говорил с Шарън. Не вървеше да й се обади пак.
Свечеряваше се и Магнъс бе гладен. Взе си палтото и излезе навън. На една пресечка от квартирата му, нагоре към църквата, се намираше „Витабар“ — единственото подобие на ресторант в квартала. Магнъс си поръча хамбургер и бира. Изгълта сандвича набързо.
Вместо да се прибере, Магнъс реши да се разходи по улиците. Очакваше мобилният му телефон всеки момент да звънне. По едно време се озова пред входа на Халгримскиркя. Голямата църква се извисяваше над него, осветена на фона на нощното небе. Пред нея бе паметникът на Лейфур Ейриксон, първият европеец, стигнал до Америка. Статуята бе зареяла поглед на запад, към Америка. Може би изпращаше Магнъс към дома.
Телефонът му иззвъня. Вигдис.
— Здрасти. Разприказва ли се? — попита я Магнъс.
— Не — каза тя.
— Е, как не!? Нищо ли не каза!?
— Абсолютно нищо.
— Адвокат ли иска, какво?
— Не. Не иска адвокат. Много е странно. Просто си седи. Изглежда нещастен. Не е арогантен или нагъл, каквито стават, когато си мислят, че ако мълчат, не можеш да ги пипнеш. Сякаш след малко ще се разплаче.
— Е? Разплакахте ли го?
— Магнус, дай по-кротко! — сряза го Вигдис.
— Добре де — Вигдис имаше право. Магнъс знаеше, че тя е добър детектив. Трябваше да й се довери. А най-трудно се разпитваха заподозрени, които отказваха да говорят. — Извинявай, Вигдис. Какво ти подсказва интуицията?
— Че е виновен. Знае за какво става дума. Питах го за Габриел Орн и Оскар, и Джулиън Листър, и той изобщо не се изненада от въпросите ми. Знае имената на Харпа, Синдри и Бьорн. Изглежда знае и че ще отиде в затвора.
— Тогава защо не говори?
— Не знам. Мисля, че е най-добре да опитаме с добро. Ако не стане, винаги можем да го задържим в ареста за една нощ.
— Балдур съгласен ли е?
— Да, разбрахме се.
— Една нощ в килиите върши чудеса — каза Магнъс. — Трябваше и аз да съм при вас. Ще ми звъннеш, ако излезе нещо, нали?
Магнъс се върна в квартирата си и зачака обаждане от Вигдис. Напразно. Ингилейф също не го потърси. Странно. Митингът за Айссейв беше късно следобед. Къде ли е отишла след това?
Ингилейф беше пълна мъгла за него.