В крайна сметка намери утеха в една сага — изпитан лек от юношеските му години. Отвори Сагата за Ейр. След няколко минути потъна в света на норвежките заселници — Кетил Плосконосия, Бьорн Ориенталеца, построил първата къща в Бярнархьофн, Арнкел, Снори Годи и Торолф Куция. Районът около Бярнархьофн му се струваше далеч по-близък и истински в сагата, отколкото в спомените му.
Към единайсет часа на вратата се позвъни. Беше Ингилейф.
— Здрасти — тя го целуна, когато й отвори. — Здравей, Катрин — Ингилейф махна на хазяйката му и тръгна нагоре към стаята му. Спъна се на едно стъпало. — Опала!
Когато влязоха в стаята, тя го целуна отново.
— Извинявай, че се забавих — каза Ингилейф.
— Няма нищо.
— Ама как съм се напила!
Магнъс вече бе забелязал.
— Къде беше? — попита я той, като се опита да не звучи укорително.
— Разреших ти случая.
— Как така?
Ингилейф започна да разкопчава ризата му.
— После ще ти кажа.
— Как така си разрешила случая? Да не си се видяла със Синдри на митинга за Айссейв?
— Аха! — Ингилейф се усмихна.
Ризата на Магнъс вече бе разкопчана. Ръцете й се насочиха към панталона му.
— И това си го планирала от самото начало, нали?
— Аха!
Магнъс усети как му причернява от гняв. Изрично й бе казал да не прави нищо такова. Отдръпна се от нея.
— Че какво лошо? — попита Ингилейф. — Трябва да се гордееш с мен. Той ми каза всичко.
— Какво? Какво ти каза?
Ингилейф седна на леглото.
— Всичко — как е застрелял Оскар и британския министър, всичко.
— Той ли е застрелял министъра?
— Е, не точно той. Той и приятелите му.
Магнъс седна до нея на леглото. Колкото и да й бе ядосан, трябваше да узнае какво е разбрала.
— Кои са тези приятели?
— Не знам. Не го питах. Но са цяла групичка. Той е водачът. Вярват, че капитализмът е нещо зло. Мога да ти цитирам всички недостатъци на капитализма, слушах няколко часа лекция по темата.
Ингилейф се олюля и сякаш щеше да полегне, но се изправи.
— Застанах зад него на митинга за Айссейв на „Аустурвьолур“. Той ме заговори. Отидохме на кафе. Пихме кафе. Отидохме у тях. Пихме. Пихме още. И още. После той започна да ме съблича.
— И после?
Ингилейф изхихика.
— И после дойдох при теб, много ясно. Той не остана доволен. Май си помисли, че съм се възползвала от него.
— И може би е прав — каза Магнъс.
— Е! Призна, че смятат да убият някои от хората, отговорни за финансовата криза — директорът на Националната банка, бившият финансов министър на Англия и други.
— Кои други? Каза ли ти?
— О, да. И това изтръгнах от него — Инголфур Арнарсон.
— Кой е той? Откривателят на Исландия?
— Не знам. Предлагам да го потърсиш в указателя и да му кажеш да си заключи вратата, а после да арестуваш Синдри.
— Не мога да го арестувам — каза Магнъс.
— Защо!? — попита Ингилейф. — Той всичко си призна, нали? Мога да дойда в съда и да свидетелствам срещу него.
— Думите ти нищо не струват — сряза я Магнъс.
— Как така нищо!? Ти сега завиждаш. Просто те е яд.
— Да ме е яд? Защо да ме е яд?
— Яд те е, защото разбрах повече за една вечер, отколкото ти за цяла седмица.
— Глупости! — възкликна Магнъс. Това, което наистина го жегна, бе че в думите на Ингилейф имаше зрънце истина. Яд го беше. Тя бе използвала незаконни прийоми: бе измамила не само закона, но и самия Магнъс. — Не можем да използваме тази информация като доказателство. Ако адвокатите на защитата открият, че аз и ти имаме връзка, а те ще го направят, най-вероятно цялото дело ще пропадне.
В действителност Магнъс не знаеше дали това важи в Исландия. Но със сигурност би било огромен проблем в Щатите.
— Защо ми се ядосваш, след като ти помогнах!? — попита Ингилейф. — Имаш ли изобщо представа колко е гнусно да говориш с този дърт извратеняк часове наред, да му търпиш ръцете по цялото си тяло и то за какво? Заради тебе!
— По цялото тяло? — не се въздържа Магнъс.
— Сега пък ревнуваш!
— Естествено, че ревнувам! — викна той. — Не съм те молил да правиш това! Не съм те молил да съблазняваш Синдри!
— Е, не съм го съблазнила точно. Освен това, ще говоря, с когото си искам!
— Да говориш, да, ама другото?
— Сега да не ме обвиняваш, че спя с други мъже?
— Не знам — каза Магнъс. Но този въпрос не му даваше мира, когато мислеше за нея. — Може би. Спиш ли?
Ингилейф го изгледа.
— Закопчай си ризата. Аз си тръгвам.
За момент Магнъс искаше да й каже да остане, но само за момент. По нейните правила, тя можеше да идва и да си отива, когато си иска. Така да бъде.