Тя излезе и тръшна вратата зад себе си.
ГЛАВА 32
Сряда, 23 септември, 2009 г.
Харпа усети аромата на кафето. Отвори очи и премигна.
Главата й бе натежала от сън и се чувстваше объркана. Над себе си, не много високо, видя дървени греди и покрив. Лежеше в спален чувал. До нея имаше още един, празен.
Той миришеше на Бьорн — мъжка пот и едва доловим дъх на риба.
Харпа се изправи на лакти. Кафето миришеше хубаво.
Намираше се в някаква хижа. Сивата утринна светлина се процеждаше през прозореца. Отдолу се дочу някакво движение.
— Бьорн?
— Добро утро!
Харпа пролази до върха на стълбата. Тогава разбра, че се намира в спалното помещение на някаква хижа. Обзе я паника, но се поуспокои, когато видя ведрата усмивка на Бьорн.
— Ела долу да пием кафе. Искаш ли закуска?
Харпа внимателно слезе по стълбата. Беше само по тениска и бикини, но не й бе студено. Някъде гореше печка.
Главата й все още бе замаяна. Сякаш току-що се бе събудила от един сън в друг.
— Бьорн, къде сме? — попита тя.
Той бързо я целуна по устните.
— В една планинска хижа. Реших, че можем да избягаме за няколко дни.
Харпа замига объркано.
— Изобщо не си спомням как сме дошли тук.
— Беше много уморена и заспа в колата.
— Сериозно? — Харпа се опита да навърже нещата. Спомняше си как Бьорн дойде да я вземе от пекарната, а след това — нищо. Много странно. — Къде е Маркус?
— При вашите. Оставихме им бележка.
— Това не го помня.
— Добре де, аз им оставих бележка.
Харпа седна на един стол до масата и отпи от кафето си. Мозъкът й малко се проясни.
— Къде е тази хижа, Бьорн?
— Близо до Грундарфиордур. На стария път от Стикисхолмур до Боргарнес. Но никой вече не идва тук. Много е спокойно.
— Не разбирам — каза Харпа.
Бьорн хвана ръката й.
— Напоследък си под голям стрес. Трябва да си починеш.
Той стисна ръката й. Усмихна се. За един момент тази усмивка я успокои. Но после Харпа дръпна ръката си.
— Чакай сега! Не сме се разбирали така! Щяхме да ходим в полицията. Да им разкажем за Синдри и студента. Не беше ли това планът?
Бьорн преглътна.
— Не.
— Бьорн, какво става? — Харпа се ококори. — Да не си ме отвлякъл!?
— Не — каза Бьорн.
— В такъв случай ще се обадя в полицията — каза Харпа, взе дамската си чанта от пода до вратата и започна да рови вътре.
— Тук няма обхват — каза Бьорн.
— Къде ми е телефонът, Бьорн?
— Не ти трябва. Няма обхват.
Харпа вдигна очи от чантата.
— Ти си го взел, нали? Божичко! Наистина си ме отвлякъл! Бьорн, какво става, по дяволите?
— Мисля, че се нуждаеш от малко…
— Не ми говори глупости! — Харпа изглеждаше паникьосана. — Ти си застрелял Оскар и Листър, нали? И сега не искаш да отида в полицията!
— Никого не съм убивал.
— Какво правим тук тогава? — извика Харпа.
— Седни — каза Бьорн. — Ще ти обясня.
— Хайде да видим! — процеди студено тя. Но седна. Отпи от кафето си.
— Първо, никого не съм убивал — каза той. — Честно!
— Но знаеш кой е бил, така ли?
Бьорн кимна.
— Знам, да.
— И си ходил до Франция?
Бьорн кимна отново.
— Да. Взех самолета до Амстердам, а оттам отидох с мотор до Нормандия, за да подготвя терена.
— За кого?
Бьорн поклати глава.
— Синдри? Исак?
— И те са замесени, да.
— Значи Фрики беше прав?
Бьорн кимна.
— Правим това за добра кауза.
— Да бе! Няма кауза, която да оправдава убийството!
— Ти също си убивала, Харпа.
— Да, и оттогава горко съжалявам!
— А аз не — каза тихо Бьорн.
Харпа го погледна. Сините му очи бяха спокойни и уверени.
— Колкото повече мисля за онази нощ, толкова повече се убеждавам, че Габриел Орн заслужаваше да умре. Беше отрепка. Отнасял се е зле с теб.
— Това не е причина да умре — каза Харпа.
— Може би, но фалитът на държавата е достатъчна причина. Хората като Габриел Орн съсипаха Исландия и народа й. Съсипаха силни, трудолюбиви и честни хора, като мен. Хиляди като мен! Знаеш ли колко съм се трудил, за да ми потръгне риболовният бизнес? И сега останах без нищо! Защо трябваше хиляди хора като мен да изгубят всичко? Фермери останаха без ферми, магазинери — без магазини и, да, рибари — без лодките си. Млади семейства останаха без къщи. Помниш ли, че Синдри ни разказваше за брат си след митинга през януари?
Харпа поклати глава.
— Е, в крайна сметка банката му взела фермата и той се самоубил. Сега жена му и децата са без дом и работа. Тези хора са работили здраво цял живот. И за нищо не са виновни! Но това е само началото. Казват, че безработицата ще нарасне. Ще бъдем държава на бедняци десетилетия наред. Заради хора като Габриел Ори.