— Е, значи той отпада — каза Магнъс. — Хайде, до скоро.
Магнъс събра кураж и се обади на Балдур. Разказа му за Ингилейф, Синдри и Инголфур Арнарсон. Получи подигравката, която очакваше, но съвсем по друга линия.
— Наистина ли смяташ, че ще взема под внимание тази информация!? — попита Балдур.
— Ами, да — рече Магнъс. — Трябва да предупредим викингите. Животът им е в опасност.
— Те все още са едни от най-влиятелните хора в Исландия. А ти искаш да им опъна нервите, заради бръщолевенията на някакъв фантаст, който се е опитвал да съблазни една жена!
— Той не е фантаст — контрира го Магнъс.
— О, напротив! Държим Синдри под око от около десет години. В приказките е много смел, но никога нищо не прави. Хора като него само говорят. А когато се напият, говорят още по-смело.
— Значи мислиш, че Синдри само се е фукал?
— Убеди ме, че не така.
— Видяхме го с Бьорн и Харпа на януарския митинг.
— Това нищо не доказва.
— Добре — каза Магнъс. И без това не искаше да му се обажда. Щом Балдур не иска да му повярва, Магнъс няма какво повече да направи.
Може би Вигдис щеше да изкопчи нещо от момчето.
Софи седеше на задния ред в малката аудитория. Нямаше представа какво говори лекторът, други мисли се въртяха в главата й.
Мястото до нея бе празно. Там обикновено седеше Зак, но той беше… къде беше всъщност? Софи не знаеше.
Цяла нощ не бе мигнала. Обажда се на мобилния му телефон, изпраща му съобщения на всеки час, но не получи никакъв отговор. След това, още преди да закуси, се обади на домашния му номер.
Майка му вдигна. На любезния въпрос „Как си?“ тя отговори „Добре“. Нали уж не беше добре? Нали уж умираше? Може би просто иска да отговори любезно. Но когато Софи поиска да говори с Исак, майка му каза, че е изчезнал нанякъде с палатката.
После майката попита Софи дали всичко е наред с Исак, на което момичето отговори честно: „Не знам“.
Софи мислеше за това, което каза Джош предишната вечер — че Зак го е питал къде ще летува Джулиън Листър. Това бе много странно, Софи не можеше да си го обясни. Беше сигурна, че Зак не е застрелял бившия министър, защото в неделя беше в квартирата си в Лондон. Но сутринта отиде на църква, а Софи знаеше със сигурност, че Зак не е вярващ.
Имаше нещо гнило. Всичките й инстинкти подсказваха, че е така.
Но какво? Не можеше да повярва, че Зак е терорист или член на терористична организация. В такъв случай, защо да не се обади в полицията? Те да разберат какво става. Визитката на детективката, която говори със Зак, беше в джоба на дънките й.
Но би било нелоялно. Ако се обади, няма да може да погледне Зак в очите.
Джош седеше на една от предните банки в залата и пишеше нещо на лаптопа си. Може би наистина си води записки — не изглежда като почитател на Фейсбук.
Беше умен младеж, макар ентусиазмът му да беше в повечко. Софи почти не го познаваше. Помнеше някои от умните му въпроси в час, както и някои доста налудничави.
Хрумна й нещо.
Лекцията най-сетне свърши и Софи почти първа излезе в коридора, защото вратата на аудиторията бе близо до мястото й. Повъртя се малко и изчака. Джош излезе предпоследен.
— Джош!
— О, здравей. Ти беше Софи, нали? — момчето леко отстъпи назад.
— Може ли да поговорим за нещо?
— Ако е за това, което казах за приятеля ти снощи, съжалявам. Не се усетих. Объркал съм се.
— За това е, да — каза Софи, — но честно казано не знам дали ли се объркал, или не. Така де, ако Зак наистина те е питал онези неща за Листър, според мен трябва да се обадиш в полицията.
— Съмнявам се, че е замислял нещо — каза Джош.
— Виж какво, Джош — Софи го погледна право в очите, — в нищо вече не съм сигурна. Разбираш ли ме? Може и да се окажеш прав, просто не знам. Ето ти номера на една жена, която разпита Зак онзи ден. Ако все още подозираш нещо, обади й се. Става ли?
— Става — каза Джош и заоглежда визитката, която Софи му даде.
Тя си тръгна, а той се залута безцелно сред сградите на Лондонската икономическа школа. Извади телефона си и избра номера. Детектив Пайпър не отговори, но той й остави съобщение.
Джош винаги си бе падал по необикновените теории, но досега никоя от тях не се оказа вярна. Може би това щеше да се промени?
Магнъс отиде пеша до галерията на Ингилейф. Беше съвсем близо, на „Сколавьордурстигур“ — къса уличка, която вървеше нагоре по хълма от „Лаугавегур“ право към опакованата в скелета кула на голямата църква Халгримскиркя. По улицата имаше много галерии и бутици, макар че след началото на кризата, голяма част от тях бяха затворени. Галерията на Ингилейф оцеля на косъм. Държеше я заедно с още четири жени, все с артистични наклонности. Продаваха картини, бижута, мебели, чанти от рибешка кожа, които самата Ингилейф правеше, и свещници от лава. Всичко беше луксозно и скъпо.