Минавайки край витрината, Магнъс видя Ингилейф, която бе забила празен поглед към улицата. Въпреки че гледаше право към него, тя явно не го видя. Забеляза го едва, когато влезе през вратата.
Дари го с кратка, изкуствена усмивка. Той я прегърна. След няколко секунди я пусна. Тя се обърна и отиде в задната част на галерията, за да е по-далеч от него.
— Извинявай, че изхвърчах така снощи — започна Ингилейф. — Бях доста пияна.
— Личеше си.
— Защо не ми вярваш, Магнус!?
— Вярвам ти!
— Явно не — каза тя. На бледите й бузи се появиха розови петънца — сигурен признак, че или е ядосана, или е засрамена. Магнъс заложи на първото. — Признай, че не ми вярваш!
— Вярвам ти — увери я той. — Снощи не ти вярвах, но сега вече да.
— Защо сега? Какво се промени от снощи? Магнус, направих всичко това заради теб, не разбираш ли? Да не мислиш, че ми беше приятно часове наред да слушам глупостите на онзи дебелак? Да не мислиш, че наистина съм искала да спя с него? Опитвах се да ти помогна. Исках да те зарадвам, а пък ти ми се ядоса, защото мислиш, че обичам да съблазнявам възрастни мъже. Съжалявам, но ако наистина това ти е мнението за мен, няма смисъл да продължаваме.
Магнъс въздъхна.
— Не ми е това мнението, Ингилейф. Права си, реагирах пресилено. Не разбрах какво искаш да постигнеш. Нито пък теб те разбирам напълно. Това е една от причините да те обичам.
Сивите очи на Ингилейф срещнаха неговите. Той не разбра дали тя намери в тях каквото търсеше.
— Смятам да замина за Германия, Магнус.
Магнъс бе на път да каже „Недей!“, но се въздържа. Не можеше да я спре — тя правеше каквото иска.
— Жалко!
— Ти каза, че най-вероятно ще те върнат в Щатите. Защо да оставам заради теб, ако ти няма да останеш заради мен?
Магнъс кимна.
— Ясно.
— Не е само заради теб, Магнус — изражението й се посмекчи. — Трябва да замина. Това е добра възможност за мен. А и ще ми дойде добре да се махна оттук. Искам да се откъсна от всички спомени за убийството на Агнар, от нещата, които научих за баща си, за брат си…
— Мислех, че ти помагам да се справиш с това — каза Магнъс.
— И аз така мислех. Но една част от мен те обвинява за всичко това. Не е честно, но е факт. Трябва да замина, Магнус.
Магнъс погледна Ингилейф. Познатите сиви очи, белегът над веждата, по-малката драскотина на бузата й. Бе благодарен, че я е познавал, дори обичал. Но не можеше да я обуздае. Нито да я задържи. А и не биваше. Нямаше как да накара човек като нея да остане заради него.
— Прави каквото искаш — каза той. Обърна се и излезе от галерията.
Исак излезе от магазинчето с найлонова торба, пълна с различни покупки — рибарски принадлежности и остър нож, удобен за чистене на риба.
Както и за друго.
Другите неща бяха за прикритие — за да не забележи продавачът, че някакъв непознат е дошъл в градчето да си купи нож и само това.
Телефонът му избипка. Извади го. Съобщение от Софи, питаше го как е. Не възнамеряваше да й отговаря. Жалко за Софи. Беше сладка, но нямаха бъдеще заедно. Рано или късно щеше да разбере с какво се занимава той, а беше прекадено добро момиче, за да не каже на никого.
Багажникът на хондата на майка му бе пълен със семейната екипировка за лагеруване. Исак бе паркирал колата под голямата скала, върху която се издигаше църквата на Боргарнес. Градът се намираше на около една трета от пътя между Рейкявик и Грундарфиордур. Исак извади картата и започна да я разглежда.
Бьорн бе споменал някаква хижа в планински проход зад Грундарфиордур — селище на северния бряг на полуостров Снайфелс, който се състоеше предимно от планини. Нямаше проходи право на юг от Грундарфиордур, но Исак забеляза две възможности малко по-далеч: едната на изток, другата на запад. Първо щеше да провери тях.
Исак се чувстваше напрегнат и странно развълнуван. Смъртта на Габриел Орн наистина го шокира. Но с течение на времето свикна с мисълта за нея, а гневът му към правителството и към собствения му баща нарасна. Когато се срещна със Синдри и Бьорн през лятото, за да измислят план за действие, идейно той бе готов на всичко. Но подобно на останалите, не бе готов да дръпне спусъка. Намериха човек, който да го направи.